Притихнала в цветния свят на жените от Момин проход, пристъпвах безшумно по криволичещата уличка на паметта. Заплитах истории от тънка нишка изтеглена от миналото омотано на хурката. Съшивах бели дантели от спомените на тези жени, съживяващи нещо отдавно забравено. Така ги запомних, така са пред мен и сега - усмихнати, с лица набраздени от хубаво и от лошо. С ръце изморени от нямане, но пълни с красиви бродерии, шевици, сукмани манистено-везани и с любов към традицията.  Началото на бяла история оплетена в тънка дантела и минало.

Когато имаш знанието, времето само навързва историите 

 „Правим напълно доброволно това, което малко хора в наше време биха сторили. Възстановяваме забравени вече занаяти, песни, ритуали,  характерни за самоковско-ихтиманския район. Изработваме плетени колани, бродираме и шием дантели, както помним от нашите майки и баби. Възстановяваме и традиционното за нашия край  плетене на кене (шити дантели) и платене на фурке, на които се изработват подреси, използвани за украса на местни забрадки - ресачи. Навремето са се шиели два вида подреси – едините със сърма – златна и сребърна за украса на празничните шамии и вторите с бял конец, с които украсявали ежедневното облекло. В миналото всяка жена е била забрадена, затова и красивата кърпа е била задължителен елемент от носията. По нея са съдили за уменията на жената. В нашия край има една поговорка „Хубост къща не върти”, а ние се гордеем с трудолюбовите си и с усет към красивото жени.” Бойка Кичукова разказва, връща се, усмихва се, включва някой от жените в разговора и отново продължава. Рядко съм срещала по-позитивна и отдадена на идеята жена, затова и нейната история така ме увлича. Тя е читалищен секретар в Момин проход само от две години, но заразява с енергия и ентусиазъм всички около себе, та всеки с радост и желание принася своите знания и умения за възраждането на старините.

 „Ако повече хора, правят това, което ние правим, традициите и връзката с миналото никога няма да се скъсат, а запазвайки тази връзка ние запазваме българщината. Искаме да разпространим, да срещнем повече млади хора да покажем нашите традиции. Това са нашите корени, нашето минало.

 Всички жени, които участват в проектите към читалището в Момин проход, идват по собствено желание, а и с помощта на Фондация „Работилница за граждански инициативи” успяваме да възстановим и съхраним нашето минало и което е още по-важно да го предадем на тези след нас. Всички изделия, които произвеждаме по начина, по който са го правили нашите майки и баби са част от нашата носия, след това ги използваме за обогатяване на същите тези носии, оставени ни от тях. Възстановяването на бродерията, като самостоятелен занаят практикуван в миналото като част от местната носия е важна посока в нашите дейности. Възраждаме позабравени занаяти, които всяка българка е практикувала. От октомври месец, когато приключвала работата на полето, жената сядала вкъщи и започвала да приготвя облеклото си и това на семейството, както и всичко необходимо за бита. По нашите земи са се отглеждали основно  овце, затова и всичко се изработвало от овча вълна. Първо се остригвали овцете, вълната се носела на реката да се изпере, след това се разчепквала, влачи се на дарак, слага се на къделя и се преде. Нишката се пресуква, намотава се и тогава започва да се тъче. С тези занимания са били заети дните на домакините през зимата. Събирали се на седянки или сами в домовете си, криели идеите си една от друга. Като излязат за Великден всяка искала нейната носия, кърпа, чорапи да са най-красиви.”

„Забележителни са облеклата и хубостта на селянките по тези места. Те са облечени с бели ризи от дебело платно, но изпъстрени по края с коприна от всякакви краски. В това облекло те са много хубави и напети" (пише за българките в Ихтиман етнографа Братислав от Митровица, през 1591 година)

 „Моят баща беше железничар, като отида да го посрещна на гарата във Вакарел, облека зелената фута, наглася се и с приятелките се разхождаме по пирона, правим си движение, както казвахме.” Баба Христина Николова е на 82 години, но разказва със завидна точност, как е изработвала сама всяка част от своето облекло. „Носила съм носия много дълго време. Най-напред през 1945 година мама ми направи сукман, после като пораснах и сложих бялата фута (престилка) вече бях мома за женене. Като се ожени момичето тогава носи и бели яки, които също са плетени на една кука. Аз дълго време пазех своята - подарък от моята свекърва. Шила съм си ризата с дантели, вълненият сукман, ризето, забрадката и чорапите. Помагах на мама и за себе си правех. Първо носехме изтъкания плат на тепавица, после го багрехме с естествени бои и накрая при терзията. Вече ушитата дреха се украсяваше. Използвала се сърма, мъниста, паети или пулчета, за празничните носии. Сама си плетях подресите, както сега плета фурке, някога е имало специални игли, сега е обикновенна игла, но пак се получава. 

 Дантелата шиехме отделно и после пришивахме върху ризата. Нашата носия не е типична шопска, нарича се самоковско-ихтиманска, има малко и от шопската и от тракийската. Много са красиви облеклата ни.” 

Сукманената носия типична за този регион е вълнена, тъмноцветна дреха със затворена туникообразна кройка. Сукманът е без ръкави или с ръкави до лактите. Върху ризата имало цветни бродерии, такива обточвали ръкавите и шията. Върху сукмана е била везана украсата на облеклото, в бяло, синьо, зелено, червено, черно. Отгоре се слагала престилка червена, зелена, жълта, пристегната с плетен колан или красива панделка.

Баба Христина плете на фурке и заплита своите спомени, далечни, но ясни и цветни, събрали топлината на любовта и мъдростта на времето. От другата ми страна 77 годишната баба Стефка Зашева я допълва. „И аз съм носила такава носия дълги години. Помня, че за малките празници носихме фустанели, бяха в различни цветове -  жълти, шекерови, шарени, червени с кадифе, много красиви и изкусно изработени... с бродерии по ръкавите на бялата риза, около шията, по маншетите. Една носия се прави през Великите пости и на Великден се пременяш и излизаш на мегдана. Всяка да покаже колко е сръчна. Помня и колко трудно беше всичко на ръка да направиш и много време отнемаше изработването, но не е имало друг начин. Правихме си чеиз, тъчахме килими, възглавници, чорапи... Ако отиде младата невяста в нова къща, трябва да си занесе всичко, няма кой да й го направи, няма и откъде да си го купи.

Двете жени разказват още шарени истории за празници и за трудности, а около тях момичета шият, плетат, пеят народни песни. Миналото и бъдещето събрани в уютната работилница на времето.

Елеонора Гаджева, текст

Светослав Куцаров, снимка