Винаги съм обичала това, което правя. Винаги съм се опитвала да търся малките зрънца, затрупани от буци пръст в огромното поле от истории и пак в тях да се ровя, за да усетя търсещите очи на хора посветили се на една мисъл. След време се връщам към една или друга среща и си спомням колко много ме е променила. Никога не съм същата, трудно е да продължавам по стария начин, както и да се върна назад. Така е и с тази, която сега ще ти разкажа.

За хората, които могат да са различни, без да искат нищо в замяна

Никола Колев има онова благо излъчване на човек, от който можеш много да научиш, а пък той много да ти разкаже. В село Паталеница, свито на десетина минути път от Пазарджик, хората, които срещнахме живят по друг тертип, описват денят си като обикновен, но той не е такъв. Гледат на настоящето си, като на предверие към бъдещето, но то е повече продължение на миналото, което така ревностно съхраняват. А училището в центъра на предпланинското селце е приютило толкова много идеи, амбиция и ентусиазим, колкото отдавна не съм срещала.

 Нашето училище е създадено през 1923 година. Аз съм директор в него от 1983. Още в началото разбрах, че децата освен с учение трябва да се занимават и с друго. През 1997 година заедно с учителите учредихме сдружение и го нарекохме „Помощ за деца в риск”. През 1999-2000 година осъществихме първият си проект „Култови места в района на Паталеница” оттогава колелото не е спирало да се върти. Започнахме да реализираме наши дейности правейки проекти. Случвало се е в една година да работим по два-три проекта, дори се шегувахме, че развиваме „проектна педагогика”. Почти цялата дейност в училище е насочена към проекти, които имат пряка връзка с дейността и работатата на децата в училище. Водещо в този начин на организация е от една страна превенция на детската агресия, от друга възможност за всяко дете да прави нещо, което му е интересно.

"Осъществяваме все нови и нови идеи, като развиваме и вече съществуващите. От 2000 година работи школата по иконопис, имаме църковен хор, ние сме едно от първите училища, с оборудвана зала и интернет. През 2000 година започна дейност и емблемата на нашето училище, детската шекспирова театрална школа „Петровден”, създадена от покойния режисьор Христо Церовски. Всяко лято тук има шекспирови представления. Направихме музейна експозиция, създадохме сайт на селото. Всичко това с цел да провокираме децата да търсят корените си във времето и да изявяват себе си, да откриват своите интереси и таланти.”

За другите, които наливат вода във воденицата

„От дълги години работим с Фондация Работилница за граждански инициативи, още 2005 година реализирахме един голям проект, след това още един, а този „Училище следобед”е третия. Те финансират и цяла поредица от наши дейности. Идеята на „Училище следобед” е да се използва свободната база в училището и читалището и след часовете децата да остават и да се занимават, всеки с каквото му е интересно. Проектът беше в рамките на година, през 2010, но и сега дейностите продължават да се развиват. Възобновихме дейността на етнографска работилница, под ръководството на Стойна Кацарчева. Бабите в селото предложиха да ги учим на компютри, децата проявиха желание да се занимават със своите баби, което пък се оказа много добър възпитателен похват. Школата по иконопис отново заработи, организираме изложби с иконите, които се създават там. Комплекс от дейности, който има за цел да обхване свободното време на децата. Следим реакцията на младежите, защото тийнейджърите на село въпреки ускореното интернет общуване имат нужда и от друг вид комуникация. Не се чувстваме ощетени, а се опитваме с дейностите, които развиваме да конкурираме дори града. Децата трябва сами да откриват себе си, а учебната дейност не винаги може да обхване всичко, извънкласните занимания имат силата да карат детето да се разгърне, тогава и идват истинските резултати.”

За преживяната равносметка

Липсата на амбиция и отказът да търсиш мотив, за да развиваш себе и околните по подходящ начин, винаги са равни на просто съществуване. Реалният отказ да се возиш на въртележката, наречена живот, като сам определяш посоката и скоростта на въртене. Със своя заразителен позитивизъм и несломима увереност, почти несрещаща се вече, Никола Колев е определено различен в своето светоусещане.   

 „Имам много административна работа, непрекъснато се увеличава бумащината, трябва да се занимаваме с какво ли не, но моята мотивация е, че задълженията ни към децата не приключват само в рамките на задължителния учебен процес. Ако мислим така, това след време се връща като бумеранг върху нашите глави. Децата също не искат да се занимават само с учене, а и родителите са ни ги поверили, не само да ги пазим и учим, но и да им създаваме спокойна атмосфера и шанс да видят себе си. На мен също не ми е интересно да се занимавам само с учебна дейност и аз открих себе си в много от дейностите, които развиваме. Идеята е, че училището трябва да бъде за тях, а не те за училището. Е, понякога се чувствам изморен, но като видя резултати от работата и се успокоявам. Това е нещо, което остава, което ще го има и след нас.      

Роден съм в Свиленград, живея в Пазарджик и всеки ден пътувам от града до Паталеница, вече 28 години. Приел съм това училище като своя кауза, младостта ми мина тук, бях на 27 години, когато дойдох. Не приемам работата си, като мандат, това е призвание и се опитвам да се доказвам непрекъснато. Има още какво да се прави."

Приемам общуването с хора, като тези които намерих в Паталеница за пречистващо. Благодарна съм им, че ме срещнаха със себе си, а пътят той си е там, винаги можеш да го намериш, там са и безрой многото начини да преживееш времето.

Елеонора Гаджева, текст

Светослав Куцаров, снимка