Нощта се притули, тежки облаци, обагрени в мастилено, се скупчиха над голата поляна. Топъл вятър разроши короните на дърветата. Животните притихнаха като пред таен ритуал. Пискливият глас на гайдата проряза тишината, небесна молитва. Нозете й разравяха жаравата, езичетата на догарящите въглени близваха голата кожа и пак се скриваха, танцуваше с икона над главата, цялата в бяло, като за пречистване. Заваля. Едри капки пролетен дъжд, като за спасение, утоляващ жаждата за хлад.

... Дълбоко в миналото е скрита тайна за силата на огъня

„Старите нестинарки, всички били жени – Веска Ахмакова кръстоса притеснено ръце и продължи. – Само жени влизали в огъня, облечени в черни сукмани или бели ризи, с разпусната кърпа и червен пояс. Всичко започнало преди много години, в сърцето на Странджа. Още тракийските жреци влизали в огъня, за да посрещнат настъпващото лято, хвалели името на бога Слънце и молели от него здраве, плодородие, благодат. Сега на деня на св.св. Константин и Елена нестинарите от цяла България се събират в Българи и Кости и танцуват своя танц с огъня. Има и мъже, и момчета, най-младият нестинар е от село Бродилово - на 21 години, за първи път влезе в огъня едва 14-годишен. Общо около 30-35 човека в цяла България танцуват нестинарски танци. Все още има хора, които искат да съхранят тази традиция.”

През 2003 година в Париж е приета конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство, част от която гласи:
„В рамките на своята дейност по опазване на нематериалното културно наследство всяка държава, следва да се стреми да осигури по възможност най-широко участие на общности, на групи и в отделни случаи на отделни лица, които се занимават със създаване, съхранение и предаване на това наследство. Като се стреми да осигури тяхното активно участие в управлението на това наследство.”
През 2009 година на 30 септември нестинарството е вписано официално в представителния списък на ЮНЕСКО за опазване на нематериалното културно наследство.

В миналото ритуалите, свързани с нестинарската обредност, обхващали територията на Югоизточна Тракия и Странджа. Тръгвали от селата Българи, Резово, Бродилово, Кости, минавали в пределите на Турция – село Бунархисар, и до Гърция – Агио, Яни и Ургас. След приемането на християнството за официална и единствена религия ритуалът замира, отречен от църквата и забранен като ерес. През следващите столетия хората, ходещи върху жар, потънали в забрава, останали митовете и легендите да разказват за нещо отминало. В годините на турско влияние селата, смятани за огнище на нестинарските танци, многократно били опожарявани и разграбвани. Такава била и съдбата на скритото в Странджа малко селце Българи след поредното нахлуване на турците, наред с църквата бил подпален конакът с иконите. Само една възрастна жена влязла боса в горящата сграда и изнесла единствената недокосната от пламъците икона на св.св. Константин и Елена. Голяма била изненадата на всички, когато видели, че никъде по тялото й нямало изгаряния, стъпалата й били недокоснати от огъня. Оттогава нестинарството започва своето възраждане, а за покровители се смятат двамата светци и до днес нестинарите празнуват своя ритуал всяка година на 3 или 4 юни. Поверието гласи, че огънят гони зли духове, болести и нещастия, пречиства и опрощава греховете на присъстващите, като ги прави по-силни.

Днес единствено в село Българи се пазят иконите на св.св. Константин и Елена. Всяка година преди празника се къпят в аязмото край селото, а след това преспиват в конака.

... което трябва да остане, намира начин да премине през времето.

„Иконите, с които танцуват нестинарите, се наричат опашати икони заради дръжката в долния край, на която се поставят, за да стоят изправени и да гледат”, Веска внимателно приглади червената риза върху своята икона. „Пазят се в конака в село Българи, където всички икони преспиват преди деня на св.св. Константин и Елена, облечени в червени ризи, с парички и звънчета по краищата.”

Цялата в бяло с бродиран пояс през кръста, Веска прилича на самодива. Дребна и слаба, малка жена, поела тежестта да опази наследството, което са ни завещали преди столетия. С голямо сърце, побрало и любовта към Странджа, откъдето са корените й, и любопитството към традициите и тайната сила на огъня. „Не всеки може да танцува върху огън. Нестинарството избира хората, а не обратно. Аз съм на 47 години. От седемгодишна пътят ми е свързан с българския фолклор. Дълги години бях танцьорка в ансамбъл за народни песни и танци. Животът ми премина сред хора, занимаващи се с традициите и фолклора. Обичам българското и смятам, че моята мисия е да го пазя и да го предавам на тези след нас. Там се чувствам като в мой свят, усещам се приютена от традициите, от народната музика, от знанието за стари обичаи и ритуали.

Преди да започна с нестинарските танци, съм се възхищавала на тези хора, познавам нестинари още от дете и винаги когато гледам как танцуват, си мисля, че някога, в минал живот, и аз съм танцувала така. Никога не съм се страхувала от огъня, харесва ми топлината на жаравата. Преди 14 години за първи път влязох в огъня. Бях на 33 години, Христова възраст. Играех така, все едно съм го правила безброй пъти. Има и потомствени нестинари, аз не съм такава, но съм потомка на бежанци от Одринска Тракия. Моята баба и дядо са живеели в сърцето на Странджа планина в село Тас тепе, на 10 км от Малко Търново, сега в пределите на Турция. За мен нестинарството е съдба, дарба, харизма. Като засвири джура гайдата и тъпанът като задумка, в мен нещо се преобръща, може би това е „прихващане”, както са го наричали навремето. Усещам прилив на адреналин, на сила, на енергия, като се изправя пред огъня, сме само аз и жаравата. Отдавам се изцяло, усещането е невероятно, едва когато всичко свърши, се оглеждам и тогава виждам хората, сякаш се връщам отнякъде, уморена и пречистена. Огнено пречистване.”

Гайдата затихва, оттегля се някъде в тихото, нощта е прегърнала всичко наоколо, дъждовните капки галят уморената земя. Нестинарката полека се отскубва от хватката на огъня. Бяло пречистване.

Веска Ахмакова е една от инициаторите за създаване на сдружение Гайтани - неправителствена организация, създадена на доброволен принцип през 2008 година в Ямбол. Акцент в мисията на организацията е опазване и предаване на младите хора на знанието за културното ни наследство. Един от успешните проекти, реализиран с подкрепата на фондация Работилница за граждански инициативи, е Нестинарство – живо послание и древно наследство.

Елеонора Гаджева, текст

Светослав Куцаров, снимка