„Бабо, разкажи ми приказка!”. Възрастната жена оставяше работата си, избираше една от цветните книжки разхвърляни по пода и сядаше на ниското столче. Настанявах рошавата си главица на коленете й и се пренасях в света на приказното. Окъпани в светлина градове и феи с пърхащи прозрачни крилца, пищни балове и високи кули със затворени в тях принцеси. Илюстрациите от книжката оживяваха, а мекият  глас на баба ми рисуваше незабравими спомени.

...редове, в които водени от приказното откриваме света на хората

Затварях очи и стаята се превръщаше в огромна бална зала, с изрисувани по прозорците цветя от четката на зимната кралица. Отблясъците на пламъчетата в печката танцуваха като красиви принцеси върху стените, носени в ритъма от тихата мелодия на вятъра. От тези моменти си спомням най-ярко спокойният и топъл глас на баба ми, който ме обгръщаше като пухкаво одеало и ме пренасяше на чудни места, аромата на кожата й – току що изпечен сладкиш с какао, и ръцете, които държаха книжката с твърди корици и бавно разлистваха страниците на вълшебното.

„Сега бабите не четат на своите внуци - или са далеч от тях, или не им остава време. А и внуците предпочитат да гледат приказките филмирани”. Наталия Делчева изрече думите с малко тъга в гласа, която бързо беше заменена от плах оптимизъм. И как иначе при положение, че нейния проект „Приказките на баба” има за задача, да върне приказките там където им е мястото - при бабите и децата.

„Фондация  „Подари усмивка” се занимава основно с проекти по социални теми, подкрепя майки в затруднено положение, деца в риск”, продължава разговора Наталия. „ Организираме кампании и дискусии, провеждаме активна дейност в защита на младите майки и на децата в институциите вече повече от три години. „Приказките на баба” е по-различна инициатива, но не и по-маловажна. Една от идеите заложени в нея е  възрастните хора в нашия град да бъдат приобщени, да се чувстват полезни и значими, като правят това което най-добре умеят - да разказват приказки на малчуганите. След като проекта ни за детска читалня  беше одобрен от Фондация „Работилница за граждански инициативи” по фонд „Хората решават” се свързах с няколко пенсионерски клуба в Димитровград и те с радост се включиха в инициативата – „Приказките на баба”. Сега всяка събота при нас идват пенсионирани педагози, учителки или просто баби. Дори имахме повече желаещи отколкото се предполага, че са необходими в рамките на седемте месеца на проекта.
Всичко стартира през септември 2010 и ще продължи до края на март, тази година. В края на инициативата, началото на  месец април 2011 година, ще проведем конкурс на тема „Моят любим приказен герой”, в който всяко дете ще има възможност да  нарисува своя герой от приказка. За най-изявените творци ще има награди.
Събираме се всяка събота сутрин в детската читалня на градската библиотека „Пеньо Пенев”.  Мисля, че няма по-подходящо място, затова съм доволна, че домакините от библиотеката и по-специално работещите в детската читалня ни разрешиха да провеждаме нашите четения точно тук. Групите са от деца на възраст от 3 до 7 години, винаги с тях има и възрастен придружител, защото ние не сме забавачница, т.е. не може майката да остави детето си и да отиде да  свърши нещо за час-два. Всички заедно възрастни и деца се забавляваме, четем, рисуваме, говорим, опознаваме се, чрез приказките. В началото родителите, а и децата идваха с малко недоверие, групата ни беше от няколко ентусиасти и техните деца, но всяка седмица броят на желаещите да послушат приказките на баба се увеличава. Когато си тръгват след четенето някои от малчуганите си правят картони в библиотеката и искат да си вземят книжка и за вкъщи. Това е по-важният процес, да върнем интереса на децата към книгата, към четенето. Да събудим в тях интерес към хубавата детска книжка. Приказките са тези, които развиват фантазията на децата, те ги карат да си измислят вълшебни царства, красиви принцеси и смели принцове, помагат им да мечтаят. Докато филмчето пред компютъра им предлага информацията смляна и готова за консумация. Всичко е ясно и категорично. Роклята на феята е розова, а конят на добрият принц бял, няма провокация...”

... приказката е цветът на дните

Денят е в началото на своето пътуване. Зимното слънце, любопитно провира косите си в стаята. Разхожда се по пожълтелите страници и докосва лавиците с натрупани върху тях истории. Избира си приказка.
На това място, сред книгите Наталия е като съвременна вълшебница, която успява с едно докосване на магическата си пръчица да върне пламъчето в очите на децата, да ги усмихне. Да им отвори широко вратите на вълшебното, за да са сигурни, че красотата и добротата не са само в книжките. И докато ние си говорим в уютната читалня, сред рафтове от книги и мирис на хартия, гласът на баба Данче от съседното помещение плете приказни сюжети пред послушните погледи на децата. „Всяко дете си има любима приказка, а бабите с охота изпълняват желанията”, доволна е от резултата на усилията си Наталия. „Бяхме учудени да разберем, че историите за Мечо Пух и Франклин не са особенно желани. Децата предпочитат класическите приказки, за принцеси, принцове, за зли магьосници и добри феи, които помагат, винаги си избират точно тези приказки, а и бабите нямат нищо против да изпълнят всяка детско желание. Имахме и голям успех с българските сюжети, решихме да стартираме проекта с български народни приказки и идеята много се хареса на участниците. Всичко в рамките на нашия проект е организирано с много желание и доброволен труд, майките помагат с каквото могат, за да осигурят два приказни часа в седмицата на своето дете. А най-хубавото е, че нищо не свършва само с прочитането на няколко приказки. Освен минутите за четене, в края има и разговор, търси се поука от историята. Децата, говорят, спорят, развиват свои теории, за постъпките на този или онзи приказен герой. Остават в читалнята и след уговореното време, а това е още едно доказателство, че не е трудно да задържиш вниманието на детето с приказка, стига да намериш път до него с блага дума и усмивка.”

Срещата ни в Димитровград, ми дава увереност, че някъде сред сивите, дъждовни облаци на бездуховното ни настояще се провира тънък лъч светлина, който има нужда от малко подкрепа, от малко упоритост и ангажираност, за да окъпе в топлината си света.

Елеонора Гаджева, текст

Светослав Куцаров, снимка

Материалът е реализиран със съдействието на Фондация Работилница за граждански инициативи (ФРГИ) и представя проекти, финансово подкрепени от фондацията. Ако искаш да научиш повече за работата на ФРГИ и да подкрепиш нейните каузи, посети: wcif-bg.org