Мъглата пъплеше тромаво към града, ухаеша на настояще и минало. Мътните води на Дунав се плъзгаха в подножието и отнасяха закъснялата есен. Обутите в черни кожени обувки спомени, тичаха по мокрите калдъръми надолу към каменния двор на училището. Светиниколското училище в Свищов.

 За да се роди една истинска история са нужни две неща – да имаш посока и да виждаш очите на тези, които я раказказват. Да търсиш в тях, любовта към миналото и историята, да срещаш лица на хора били и останали. Така и ще запомня очите на д-р Иван Динков, очите на човек, който вижда своя град в бъдещето, като място с дух и дълбоко вплетени в миналото корени...

 ... колкото по-високо се издигаш, толкова по-нашироко ще виждаш.

 Д-р Иван Динков отмести поглед към жълтите ръбести камъни обиколили сградата, сякаш се опитваше по тях да прочете думите от последния урок на учителя Хрулев. Сетне отново се върна в настоящето и заразказва. „Училището е създадено през размирните години на османското присъствие, в далечната 1846-та. Било е време на будни люде и тежки забрани. В тези години на нетърпение и родолюбиви българи, в западната част на Свищов, в старата Харизанска махала известният възрожденец Христаки Павлович-Дупничанин. Започва съграждането на училище. Събира се цялата махала, всеки помага с каквото може с пари, с труд, с добра дума. Хората са жадни за място, за училище, откъдето децата им да излизат и да тръгват по света да търсят своето си. Над входната врата учителят Георги Владикин изписвакаменен надпис с имената на всички свищовски дарители, на Христаки Павлович и своето – „каменорезач, славенобългарски учител”. Когато всичко било готово и преди да пристъпят в него първите жадни за знание, го нарекли Светиниколско.

 Павлович кръщава своето училище на името на втория си син художника Николай Павлович и на близката църква Свети Никола. Днес храмът носи името Свето Преображение Господне и според надпис върху каменна плоча, църквата е построена върху основите на друга, която изгаря по време на големия пожар през 1810 година.

И до днес в старите книги разказващи събитието е отбелязано, как сградата е строена според трите основни правила за училище – да е с доброволни дарения и труд от хората, да преподават учители, а не както е било по онези години свещеници, и да се учи по учебници. Учителите са били подготвяни лично от Христаки Павлович по други училища, а учебниците писани пак от него и от Емануил Васкидович, печатани били във Виена. В построеното през 1846 година Светиниколско училище Христаки Павлович е преподавал по малко от две години, когато на 21 юли 1848 година умира покосен от чумна епидемия. Оставил съпруга-вдовица в голяма нищета с 8 невръстни деца. Година след смъртта му безутешна в скръбта си и тя се споминала. Тогава най-големият му син Димитър Павлович бил на 14 години, по-малкият Николай Павлович на 13 години, останалите Илия на 4 години, Павел на 2 и четири момичета Мариола, Екатерина, Пауника и Хрисанта, които деца израснали с подкрепата на богатият си вуйчо и сродници.

След ненавременната смърт на Христаки Павлович, главен ръководител на училището става негов ученик, възрожденецът-революционер Тодор Хрулев. Той учителства до 1864 година, после е заточен в Диарбекир и умира там на 31 януари 1865 година.

Светиниколското е второто училище създазено от Христаки Павлович и в него са се обучавали деца от различни възрасти по взаимната метода. На първият ред сядали тези, които не умеят да четат и пишат, след това се подреждали по-знаещите и на третия ред, най-напредничавите, които обучавали предните. След двайсетгодишна работа и след смъртта на Тодор Хрулев, училището престава да съществува и през годините нееднократно променя своето предназначение, дори известно време било използвано за мандра.”

 ... ако са с любов, дори думи написани върху пясък остават.

 Бялата класна стая е прибирала в себе си смехът и сълзите на много ученици в години, сега отново светла и уютна, точно както когато тук се е преподавало от специално написани учебници.

 „Тази сграда е едно от първите училища в България, преди това децата учили по къщите, в килии към църквите, но най-вече текстове свързани с църквата и вярата.

Това място е тук от 164 години, минало е през хиляди изпитания, издържало е на бурите на времето и затова реших да сторя каквото е редно. Заедно с проф. Иван Ганчев започнахме инициатива да се реставрира и отново върне към живот старото Светиниколско училище. Преди пет години Сдружение Свищов –минало, настояще и бъдеще започна работа по възстановяването на сградата, кандидатствахме по различни проекти, говорихме с общината и дарители от Свищов, за да се реставрира училището и да се върне там където винаги е било, в съзнанието и сърцата на свищовлии. Защото освен, че е едно от първите български училища Светиниколското, заедно с Даскалоливницата в град Елена, е единственото запазено във вида, в който е строено.”

След като основната реставрация на сградата е приключила сдружението кандидатства с проект пред Фондация Работилница за граждански инициативи, програма Общностно развитие и гражданско участие, фонд Хората решават. Проекта се изпълнява  за период от 9 месеца от октомври 2009 до май 2010 година. От тогава в комплекса започват да се реализират инициативи насочени към деца посветени на различни празници. През лятото на тази година сдружението отново печели втори проект с име Христаки Павлович и неговото Светиниколско училище. Основната цел този път е да се съхрани едната от двете най-стари училищни сгради в България, намираща се в Свищов, и да се използва за популяризиране историята на началото на светското образование в България. Сега тук се провеждат концерти, рецитали, тържества. Пазят се ксерокопия на първите учебници, от които са учили учениците.”

„Първата зала е Свищов в миналото”, продължава историята на мястото Таня Рисемова, човекът, който се занимава с цялата организаторската дейност и поддържането на училището. „В нея са показани книги, фотографии и предмети от миналото на града. В следващата зала се представя сина на Христаки Павлович – Николай Павлович и репродукции на негови картини. После е залата на математиците. И накрая е пресъздадена класната стая, постарали сме се да я възстановим, така както е изглеждала по времето на Христаки Павлович, сандъчетата с пясък, върху който са писали децата, калеми, пръчици, с помощта на които са смятали децата. Последната и най-голяма зала е залата за изложби, където и в бъдеще ще се представят гостуващи художници.”

Празникът посветене на Никулден е към края си, но деца на различни възрасти продължават да обикалят стаите, стискайки комати с хляб в ръцете си. Гонят се, смеят се и ще се върнат отново тук, за да търсят своите корени и история някъде в миналото.

„Аз съм свищовлия, моят баща и дядо са свищовлии”, разказва Иван Динков. „Любовта към историята на моя град винаги е живяла в мен. В един момент реших, че трябва да започна да събирам и систематизирам всичко свързано с града. Притежавам всички стари исторически книги за Свищов. Имам повече от 600 пощенски картички пътували от Свищов към други места, събирани в продължение на повече от 30 години. Върху тях се пазят послания от 1900 година до днес. На тази основа започна и любовта ми към учебното дело. Един народ и един град без история не може да съществува, затова давам всичко от себе си, за да се върне тази история. А основното е тук в старото Светиниколско училище да има детски глъч.

Не може настояще и бъдеще без минало. Животът е преповтаряне на събития, които са били в миналото. Всичко останало е емоции.”

Навън дъждовните капки къпят сивото на мъглата и разказват истории. Ноемврийско време с аромат на спомени и минало.

Елеонора Гаджева, текст

Светослав Куцаров, снимка