Асъл, ний сме истинските българи, Пенке!- с убеденост и самочувствие казала баба Маринка и седнала край събралите се на раздумка комшии в една лятна вечер. Сетне решила да се похвали:

- Дончо, да знайш, големи ора додува у дома на гости на сбору.

- Какви са бе, бабо Маринке?

- От Русе! Рабтят у рестурант! Големи ора ти казвам!

От капански сборник „Садински дробенчета”, Василка Петрова

И днес капанците в Садина с гордост се наричат българи. Не само, защото продължават да пазят и да предават своите обичаи и ритуали, не защото в селото трудно влиза чужд човек или в опитите си да се съхранят доскоро сключвали бракове единствено помежду си, а и затова, че живеят в мир и разбирателство с огромното си фолклорно наследство. Пазят много автентични песни и хора, стигнали до наши дни, за да влязат в репертоара на ансамбъл „Капанци” при читалище „Съединение” в селото. Тук все още се почитат обичаите и ритуалите свързани с капанската сватба, предшествана от годежа, благата ракия, кичения кравай. Олелията с големите огньове, лазаруването и обичаите по Тодоровден. Наред с това и традиционната капанска кухня с баницата гюзлеми, пеперудената манджа и раките. На пръв поглед селото не е по-различно от околните. Високи дувари опасват витите улици, дворове затворени зад красиви сини порти и тук-там някоя слива подава любопитно клони да види какво ново на мегдана.

... за вплетените в едно клони от дървото на живота

Жените от Садина ни посрещат пременени в красиви носии, отвън огънят в пещта се готви за представление, а около му подредени писани чинии с ястия по капански рецепти. Глъч и смях се гонят из красивия и подреден двор на къщата в капански стил.  Нареждат, припяват и разказват една на друга стари истории. „Моята баба казваше, който работи през април цяла година яде”, казва Недялка Минева. „Затова сега всеки гледа да засади, да приготви нивата, градината. Правим нашата баницата - гюзлеми и за делник и за празник. Става много вкусна с домашно сирене и масло, печем я на сач. Приготвяме и пилцета (сърмички от лозови листа) и раки (пълнени червени чушки). Плънката е от булгур, ориз, праз, които малко се запържват. Пълнят се раките и се нареждат в тенджера, заливат се със зелева и обикновена вода, варят се на тих огън, а накрая се добавя масло. Сърмичките се правят със същата плънка, от лозови листа, берем ги още докато са млади. Сърмичките са за сурвака, за Коледа, за Тодоровден. Като мезе за ракийката. За десерт варим царевичен булгур или бял булгур, много е вкусно и го приготвяме за сватби, за кръщене. Правим каша от царевично брашно, казваме й маджунена каша или мамалига. А пеперудената манджа е пролетно ястие приготвя се най-често през май когато е празника Пеперуда, Герман. Рецептите съм запомнила от мама, от баба, от по-възрастните жени от Садина.” Недялка приглади полата на бялата си носия, оправи китката зад ухото си и продължи разказа за живота на капанската жена. „Навремето жените са ходили на нивата, месили хляба късно вечер и се грижили за цялата къща. Само през зимата се събирали на седянки и бродирали красивите си носии, тогава правели и прочутите капански китки. Първо били червени със сини синци. Нанизвали синците на конски косъм, а сега ползваме много тънка медна тел, след това слагаме топчетата от вълна и накрая увиваме дръжката с червен конец. Навремето боядисвали преждата с естествени бои, затова били само червено със синьо против уроки, сега ги правим в най-различни цветове, изглеждат по весели. Всяка китка е от пет или седем топчета, нечетен брой.”

 ... за тънката нишка в черно и червено

 „Дрехите се изработвали от памук, вълна и коноп. Капанските шевици в тъмни цветове - червено и черно изобразяват растения, птици, хора и покъщнина. Има истории, че носията ни – капанка, се наричала така, заради красивите шевици, момата докато набродира цялата риза, сълзите и капели върху сукното, оттам и капанки. Нашите носии са много стари, моята риза е от 1889 година”, показва красивите шевици Недялка. „Освен ризата има и широка ута, пищимал, елече. Само в нашите капанки има втъкано дървото на живота, символ на социалната зрялост на капанската жена, на връзката с рода и корените. ”

 Чувствах се като омагьосана от разказите на жените от Садина, стоях като пред стара, дървена ракла с железен обков, а в нея, тъкани, бродирани бели ризи, шарени китки и безкрайни приказки описващи живота на тези хора. Иначе те открай време живеят затворено, така и съхраняват до днес обичаите, песните, традициите и приказките. Трудно приемат новото и пазят старините. А садинските капанци наричат още „бучекчии" или хора с ножове. От стари времена се помни, че всеки садинчанин, който смята себе си за мъж, задължител­но носи на пояса си нож.

  „Много са люти мъжете в нашето село. Аз се омъжих на 16 години и рано останах млада вдовица, цял живот се боря с ей тая сопа, сега какво, нищо нямам.” Баба Никула е почетен гост на всички събирания. Говори през смях и разказва толкова увлекателно, че с часове мога да седя до нея. „Тичах на нивата, перях на ръка, хляб печах, като си дойда от нивата, замесвам хляба, паля пещта. Всичко ми е минало през главата и хубаво и лошо. Сега младите лесно живеят и не се интересуват много от своите минало и от нашите истории.” Баба Никула приглажда черната престилка и се смее, а смехът и един звънлив, като на младо момиче, дали времето я е съхранило или вечната борбра за по-добър живот. ”Хубаво беше на хората, приготвяхме се, закичахме китките зад ухото и на хорото, играем, пеем. Аз не можеш да си направя китка, имах една леля тя ми правеше китката, винаги носехме по две, за да може момчето, като ти открадне едната, да остане още една. Моят баща беше зидарин и той все ми казваше, иди да учиш, че да не работиш като мен. Ама какво нямане беше на времето, какъв сиромашлък. Аз бях едно дете, тате нямаше синове и сама съм ходила с момчетата, да паса говедата, да помагам на нивата. Бяхме много бедни. Ама май и хората бяха по-добри от сега, който имаше повече винаги оставяше нещо настрани за тези, които нямат. Ядяхме малай - царевично брашно с малко вода и така се изхранвахме. После отидох в богато семейство, колаци – богаташи, моят свекър беше ветеринарен лекар, добър човек. Винаги отделяше нещо и за тези, които не бяха имотни. От край време в нашия край със земеделие са се препитавали. Всеки имал нива и се грижел за нея. На който не му стига, житото или има нужда от работна ръка, търси помощ от другите. Много си помагаха навремето. Сега не е предишния народ.”

 Очите на 80 годишната баба Никула се оживяват и тихо подема песен, а след нея и останалите. После и младите и старите се хващат на ситно капанско хоро. Залюляват се като житни класове, а ръцете им здраво вплетени. Пренасям се в друго време, а сегашното остава далече.

От извора на знанието

Съществуват няколко теории за произхода на капанците и всяка от тях е стара, прастара и във всяка има по-малко истина.

 Според първата проофесор Иван Коев намира сходство между елементи в културата на капанците и чувашите от Чувашия, Руска федерация.

Втората е свързана с името на характерната женска риза, наречена капанка - с шевица на капки.

Третата хипотеза е за капанците наследници на напокорните боили избягали от Търново след въвеждането на християнството от княз Борис I през IX век. Предполага се, че те заедно със семействата си били закапени (заточени) на запад от Плиска.

 Четвърта легенда разказва, че през 865 година, когато княз Борис I покръствал българите, десет области се вдигнали на бунт в защита на езическата религия. Князът потушил бунта, като 52-ма велики боляри били убити, с почти целите им родове. Оставил живи пеленачетата, по-малките деца и част от жените. Но бил притеснен, че един ден живите наследници могат да решат да си отмъстят, затова ги преселил на един ден път от столицата - достатъчно далече, за да разбере, ако решат да вдигнат бунт, и достатъчно близо, за да го потуши навреме. Местността, където били заточени, била обградена отвсякъде от стръмни скали и позволявала денонощно наблюдение. Хората били като в капан, от там и името капанец.

 Според друга хипотеза в този район прабългарите устроили капан на византийците, вследствите на което всички те били избити. И така от думата "капан" онази група прабългари били наречени така.

 Легендите и преденията от Лудогорието сочат капанците като наследници на прабългарите. Първите писмени исторически сведения за старите капански поселения датират от 15 век, а името капанец за първи път е споменато в данъчен регистър от 17 век от село Равно, Разградско. Сега капанците живеят на територията на около 16-17 села в Разградска, Русенска и Търговищка област.

 В разговора участваха жените от село Садина: баба Никула Кабакова, Недялка Минева, Невена Неделчева, Еленка Петрова, Поля Стоянова, Галина Маринова, Илка Дечева.

*синец – мънисто, талатър – тънка тел

Елеонора Гаджева, текст

Светослав Куцаров, снимка

Материалът е реализиран със съдействието на Фондация "Работилница за граждански инициативи" (ФРГИ) и представя проекти, финансово подкрепени от фондацията. Ако искаш да научиш повече за работата на ФРГИ и да подкрепиш нейните каузи, посети: www.rabotilnicata.bg