Беше ден, в който ти се иска да си останеш вкъщи. Да гледаш през прозореца  как зимата играе с  палтата на минувачите и да си правиш планове за по-топли дни. Моите планове в този ден се ограничаваха с това да се срещна с един млад човек, избрал да работи и живее в един обичаен град, но да прави това, което чувства свое призвание. Защото доброволното помагане в наши дни, май вече се е превърнало в призвание.

I.Защо доброто все не ни се случва?

Ще се опитам да не отговарям на въпроса, зададен по-горе, защото моето мнение не е важно тук. По скоро ми се иска да провокирам мисли в тази посока, водена от срещата ми с Ивайло Иванов, в един приятно-режещ зимен следобед някъде в центъра на Пазарджик.

„Аз съм човек, който не обича да гледа как времето му плавно и меланхолично се изнизва през някой процеп на настоящето. Опитвам се да се занимавам с различни дейности, като разбира се, водещо е да правя всичко по-максимално добър начин.” Докато говореше Ивайло се движеше напред-назад из стаята, облегнат удобно на стола с колелца. Гледах и се опитвах да разбера, кое го прави по-различен от всеки, обикновен човек, с който се разминах преди минути на улицата на път за срещата с него. Млад, интелигентен, целеустремен, решен да осмисля ежедневието си като помага и на околните по-лесно да се справят с тяхното собствено. Работи на няколоко места, докато популяризира и разпространява идеята за доброволчеството и доброволния труд и веруюто да помагаш безвъзмездно. „Аз съм психолог, работя с хора с увреждания. До обяд съм в училищата, там се срещам и работя с деца с увреждания. Имам посещения и в Центъра за психично здраве в града, където са часовете ми с възрастни хора. Работя и към съда, когато ме викат за психологическа експертиза. През останалото време съм посветен на работата в центъра за доброволци, срещи с институции, хора, които имат желание да се запознаят с нашата дейност и евентуално да се включат в нея. При мен срещата с доброволчеството, стана случайно, макар, че съзнателният ми живот и случките в него са ме водили в тази посока. През 2009 година, работех един месец като доброволец в Португалия по програма на европейските доброволчески служби. Връщайки се в България реших да приложа наученото, като направя сдружение, което да е доброволно, членовете му да са доброволци и работим доброволно в името на обществото. Признавам си, че срещам трудност да открия млади хора, които са мотивирани да направят нещо безвъзмездно и напълно доброволно. Но все пак не се отказвам. Събрахме се група ентусиасти  и през януари 2010 година основахме сдружението. За една година дейност, имаме спечелени и реализирани осем проекта. Разраснахме се и вече имахме нужда да създадем център, където хората да идват, да се информарит, да търсят възможности да пътуват по различни доброволни проекти. Така кандидатствахме към отворения фонд „Хората решават” на Фондация „Работилница за граждански инициативи”, одобриха ни и финансираха създаването на този център за работа с доброволци.

В нашата организация  „Фокус – европейски център за развитие членуват хора на възраст от 14 до 56 години. Всеки, които иска да стане дороволец попълва декларация, като заявява какви са интересите му, къде може да бъде полезен. Организираме работни срещи с работодатели, които имат нужда от помощ в дейността си. Изпращали сме доброволци в библиотека, в печатница, в социалните домове. Трудно, но пък успяваме да развиваме структурите си и да сме полезни на обществото. Въпреки, че 2011 година е в световен план година на доброволчеството, у нас все още тази дейност е малко позната.”

II.Топография на отрицанието

Хората често говорят, как ситуациите и обстоятелствата в живота ни зависят от нас самите. Как подредбата на малките криви пъзелчета е дело на собствените ни решения. Защо тогава сами и доброволно отказваме да направим крачката, да се опитаме, да потърсим други възможности. „Една от основните задачи на сдружението ни е да организираме срещи, чиято цел е да запознаем младите хора с доброволчеството. В голяма част от случаите те реагират доста странно, питат ни колко ще спечелят, ако станат доброволци, колко ние ще спечелим, ако ги изпратим в чужбина. Така стигам до извода, че за един млад човек, без никакъв опит и специални умения водещото е колко ще спечели. Доста комерсиално ориентирани са младите хора в България. А водещо би трябвало да е това, че ще имат възможност да се срещнат с друга култура, с други хора, да разберат дали това, с което се занимават би им било интересно, ако стане тяхна професия. Възможността да сътрудничиш на някоя институция в чужбина и едновременно с това да живееш там, да се потопиш в различна среда и култура е интересна. В България и по-специално в моя град, повечето млади хора са зациклили в едно сиво ежедневие и дори не се опитват да променят нещо. Затова се опитвам да им кажа, че контактите, които създават, интересите, срещите, са много по-важни от това да получат някакви пари за свършена работа. Всъщност да си доброволец е въпрос на нагласа, на лична мотивация. Извършвайки доброволен труд, първо придобиваш опит и умения, срещаш се  нови хора, осмисляш свободното си време, а не прекарваш часове пред компютъра в някаква летаргия.

 Аз съм човек, който непрекъснато търси нови възможности, нови начинания, с които да осмислям времето си. Всеки сам намира мотивация, да помага, да се усъвършенства, ние не можем да му създадем тази нагласа, можем да го информариме за възможностите, между които да избере. При нас работят хора, които са израснали в институции, в социални домове и идвайки тук, имат възможност да помогнат на други в тяхното положение, така се завърта колелото и доброто става възможно.”

 III.  Пасажи на погрешното разбиране

 „Младите хора навън са много по-отворени към доброволчеството. Много повече се говори на тази тема, има организиции, повече информация. В Дания например това, че си бил доброволец е допълнително умение, които се включва в CV-то, получаваш бонус точки, при кандидатстване в университет и още други предимства свързани с бъдеща реализация. Аз получавам на седмица по две-три писма от доброволци, които искат да дойдат в България и да се включат в една или друга кауза. Преди време имахме едно момиче от Армения, сега отново ще дойдат доброволци – четирима души от Франция, Италия, Хърватска и Австрия и ще останат тук шест месеца, като се включат в различни инициативи.

 В България в момента има около 98 организации, които изпращат доброволци на мисии в чужбина, но ние сме единствените в област Пазарджик. Освен това работата ни е свързана с изготвянето на карта на местата, където можем да бъдем полезни, създаваме база данни, с нашите доброволци и когато някой се свърже с нас, изпращаме човека, които може да бъде полезен. За съжаление у нас все още болниците,  както и голяма част от социалните домове и институции са затворени за доброволен труд. Дори в домове за медико-социални грижи не ни допускат с оправданието, че нямат нужда от подобен труд. Други организиации експлоатират доброволния труд, затова се опитваме да контролираме дейностите според правила заложени в Хартата на доброволчеството. Доброволецът не е човек със специална компетенция, той тепърва трябва да се учи и да търси себе си, помагайки на другите.”

 Моят начин да се защитавам от монотоността на живота е да провокирам собствените си възможности в една конкретна област. Не винаги успявам, но пък идеята е да не се отказвам от пътуването. А тя зимата на собственото ни отрицание, все някога ще свърши.

Елеонора Гаджева, текст

Светослав Куцаров, снимка

Материалът е реализиран със съдействието на ФондацияРаботилница за граждански инициативи(ФРГИ) и представя проекти, финансово подкрепени от фондацията. Ако искаш да научиш повече за работата на ФРГИ и да подкрепиш нейните каузи, посети: wcif-bg.org