И заприказва зимата, студът се сгуши в сивото на небето и затaнцува над града.

Прибрани в своите си работи, по улиците минувачи придърпваха яките на палтата си, сега не беше време да се замислят за несгодите на другите, сега си имаха свои собствени проблеми, които чакаха решение.

Историята, която ще ти разкажа не е от веселите, не е похвална за обществото ни, но пък и в нея има надежда и по някакъв странен начин има оптимизъм. Къде да го търсим, дали вътре в нас или на някоя от срещите в къщата на Сдружение „Майки срещу дрогата” в пловдивския квартал Кършиака, всеки да избере.

Винаги има повече от една възможност, винаги можеш да минеш на отсрещния тротоар, да пресечеш и да се слееш с тълпата..., но е добре, когато има някой да ти помогне, да те подкрепи и да те напътства, докато се опитваш да преобърнеш живота си, да поправиш стореното.

Вървя по улицата.

На тротоара има дълбоко дупка.

Падам в нея.

Загубен съм. Нямам надежда.

Нужна ми е вечността, за да намеря изход.

„Нещата си вървят във времето, поколенията се сменят, сега вече има проблеми с децата на наркомани...” Веселина Божилова, е разказвала тази история, многократно и пред родители на наркомани, и по медиите, пред институции, описала я е в книги, в проекти... и всеки път я преживява отново. Сега въпроса е, кога обществото ни ще узрее дотам, че да преживее своята си незаинтересованост и късопаметност и да се опита да реши поне част от проблемите си. Защото това не са проблеми на наркомана, на неговото семейство, на приятелите му, а на всички нас.

„Иска ми се изобщо да не бях разбирала за проблема. Имало е моменти, когато съм мислила да се откажа, защото е много подтискащо и стресиращо, понякога се чудя как издържам. Но съм толкова навътре в проблема, знам толкова неща, че трудно мога да се откъсна напълно. Може би и съдбата има пръст, някой ми е пратил това изпитание не напразно. Аз дълги години бях социален журналист, занимавах се с деца от домове, с тежки теми, за които хората не искат да се замислят и винаги съм навлизала надълбоко, никога не съм плувала на повърхността. С една дума, когато ми се случи имах представа, какво трябва да се направи и започнах да го правя. За съжаление след близо седем години работа на сдружението „Майки срещу дрогата”, не мога да кажа, че има голяма промяна, като законова уредба или на институционално ниво, дори мисля, че нещата вървят надолу. Случиха се куп недоразумения, като това, че инкриминираха еднократната доза. Благодарение на тази инкриминация, наркомани масово влязоха в затворите. От 960 затворника в Пловдивския затвор, 1/3 са наркозависими, това са моите сведения от преди три години. Ние не пледираме „невинен”, искаме адекватни на ситуацията мерки. Една комуна е много по-добре организирана от един затвор, там се грижат за тяхната ангажираност, няма цигари, нито алкохол. Има съпричастност и опит да им се помогне. Обобщено, липсата на адекватна и точна информация е голям минус. Не се назовaват проблемите с истинските им имена, не се търсят адекватни решения, правят се хаотични действия. Все още стоим на ниво колко наркомани има в България и по какво да ги познаем, това не се е променило през последните десет години нито от страна на медиите, нито от страна на институциите.

Няма официална статистика колко наркомани има в България, мога да кажа приблизително, но не това е важно. Важното е какво правим като структури, като обща система, какво се случва с децата на наркоманите? Темите се променят много бързо и ние трябва да реагираме, а не да заравяме глава в пясъка и да си мислим, че на нас няма да ни се случи. Вече стои и проблемът с навлизането на амфетамините и увеличаването на агресията след тяхната употреба. Никой не говори за това. Продължава да се неглижира ситуацията и никой не знае какво да прави с наркоманите. В годините се закриха добри практики, защото никой не им оказа подкрепа. А това е заболяване, което трябва да се лекува, то изисква специално внимание и грижи на всички нива, не да прибират наркоманите в затворите. Не твърдя, че не бива да се наказва наркоман, който е откраднал, за да си набави дозата, но да се търси начин да се лекува проблемът.

Вървя по същата улица.

На тротоара има дълбока дупка.

Правя се че не я виждам.

Падам отново.

Не мога да повярвам, че съм на същото място.

Но не е моя вината.

Отново ми трябва много време да се измъкна.

„Колкото по-бързо човек признае проблема, толкова по-бързо ще помогне на детето си.
Добрите неща се постигат много бавно и трудно, ако нещо започне да става бързо, то със сигурност няма да се случи. Наред с всичко останало ние трябва да се борим и срещу насажданото с години мнение, че наркоманите са крадци и убийци. За радост, голяма част от обществото ни е запознато с проблема и не подхожда с предубеждение. Броят на хората лично засегнати е голям, защото около един наркоман има поне 10 човека, които са запознати с проблема, семейството му, приятели. Те искат да се информарат, как правилно да постъпят, как да помогнат. От тази стая, в която сега се намираме са излезли поне десет човека, които са тръгнали да се борят с проблема си.”

Вървя по същата улица.

На тротоара има дълбока дупка.

Виждам, че е там.

И пак падам в нея... Това е навик.

Очите ми са отворени, знам къде съм.

Аз съм виновен.

Измъква се незабавно.

„Така, че водени от приказката сами да си помогнем, докато чакаме обществото и институциите да узреят за проблема, през 2004 година създадохме сдружението „Майки срещу дрогата” (www.antidrugbg.com). Аз не крия, че съм лично замесена в темата. Може би година пред това се срещнах с проблема много категорично. Търсих подкрепа от приятели, близки, но така не се решава нищо. Срещнах една позната, вече бях изпратила сина си на лечение, първият от Пловдив беше той, а вторият беше сина на Елка Паникян. Така  решихме да дадем гласност на проблема. Оказа  се, че темата е много дълбока и има нужда от подобна организиция, много хора се обърнаха към нас за помощ и подкрепа. Така започнахме да организираме сбирки, да търсим вниманието на институциите. Да разработваме различни посоки, в които да действаме. Нещата, които трябва да се случат, за да се реши част от ситуацията, са общовалидни, ние не правим изключение от Холандия, Канада, Дания. Мерките са едни - необходимо е да се изгради система, да има консултативни центрове, места, където родител, който се съмнява, че детето му взема наркотици да отиде и да се посъветва. Ние предлагаме  такива консултации, но това е в големите градове – София, Пловдив, Варна.

Идете в Нова Загора, в Силистра, в Балчик, в Свиленград... няма нито един специалист, няма към кого да се обърнете, ако попаднете в тази ситуация. Да не говорим, че след направените консултации, следва много дълъг период, в който трябва да накараш зависимия да преобърне целият си живот, тогава най-голямата тежест пада върху семейството. Сега след седем години работа на сдружението, сме постигнали напредък. Работим предимно по проекти и с неправителствени организации, каквато е и Фондация „Работилница за граждански инициативи”, които ни подкрепиха  за провеждането на няколко информационни семинара за журналисти, учители и полиция, напечатахме информационни материали в рамките на проекта „Наркотиците - на светло”.

Освен това от две години имаме къща, в която се събираме. Всеки понеделник идва психолог, който дава безплатни консултации. В сряда се провеждат срещи с родители, които за първи път се сблъскват с проблема с наркотиците. Когато нямахме място се виждахме в заведения, в килери, в градинки. Организираме арт терапия или обучение, веднъж седмично, в продължение на шест месеца. Имаме идея да организираме сървайвър в планината, за една седмица с професионалисти. Целта е да се откъсне наркозависимият от средата, от мисълта за наркотиците, защото те обсебват съзнанието ти, тялото ти, животът ти.”

Вървя по същата улица.

На тротоара има дълбока дупка.

Заобикалям я.

„Аз моята история, по принцип не я разказвам. В момента бавно излизаме от ямата, далеч сме от окончателен изход, но сме на правилния път, много ми е минало през главата. Пътят е много, много дълъг, има много пътеки. Има много истории и много възможности за промяна. Помагам на себе си, като помагам на другите, когато на мен ми е било зле, това което ме измъква от моята лична яма, е да ми се обади някой и аз да му дам съвет какво да направи. Иначе историите са страшни, толкова, че никой не иска дори да чуе за тях. В същото време има и хубави неща, ние го правим, защото има добри резултати, не са много, но има. Като дойде момиче, което вече учи, работи, има дете и няма нищо общо с човека, който е пристъпил прага ни преди години, това е наградата ни.”

Вървя по друга улица.

Хората са различни, пътищата също, някои получават удари и не се изправят. Други  опитват да преглътнат отношението към себе си, но не успяват. Трети сменят големите си надежди за поредното изкушение...Но наред с всичко се учим да прощаваме. А понякога цял живот не ни стига да бъдем хора. Да подадем ръка.

Цитатите са от книгата на Веселина Божилова „Наркотиците: Преживяно и осмислено”

Елеонора Гаджева, текст

Светослав Куцаров, снимка

Материалът е реализиран със съдействието на Фондация Работилница за граждански инициативи (ФРГИ) и представя проекти, финансово подкрепени от фондацията. Ако искаш да научиш повече за работата на ФРГИ и да подкрепиш нейните каузи, посети: wcif-bg.org