Не знам дали си спомняте лятото на 2009 година. Дори и да имате спомени, то надали те са свързани с един широко популяризиран тогава дарителски акт. Аз, обаче си спомням, късните новини на една частна ефирна телевизия в 22 часа, когато една новина силно ме смути. Показаха един човек, който прави дарение в брой (показаха ни парите даже) публично пред камерите на тази телевизия и пред представител на надарената организация. Дарителят беше видимо притеснен, целият репортаж пък по-скоро тягостен, нетипичен за приповдигнатите обикновено теливизионни кадри, отразяващи дарителски актове на политически лидери или пък хора от изпълнителната власт. Телевизията бе БТВ, дарителят Ангел Бончев (наскоро пуснат от своите похитители, но пък съпругата му беше все още при тези хора) , надарената организация „Утре за всеки”. На следващия ден сутрешните новини на същата тази телевизия съобщиха, че Камелия Бончев е освободена. Силно смутена бях и тогава и сега съм не по-малко смутена. Защо ли. Защото след като бяхме единствената страна в света с президентска дарителска кампания се оказа, че сме и страна, в която дарения се правят вместо плащане на откуп или под натиска на похитителите. Нещо, което в един цивилизован свят в 21 век, би било трудно да се случи. Смутена бях от моралния избор на получателите на дарението, които заявиха, че щом е за добра кауза ще приемат дарението. И тогава и сега – оправданието за важността на каузата бяха силно оборими. Ако тогава можех да приема, че получаването на дарението е било залог за живота на похитената госпожа Бончева, то сега, 1,5 година по-късно, когато Ангел Бончев иска да му бъдат върнати дарените под натиск 175 000 евра, въпросът за моралният избор да се приеме такова едно дарение остава отворен. И ако Ангел Бончев не е имал друг избор, вероятно, освен да дари, то хората от „Утре за всеки” са имали избор дали да приемат дарението. И го направиха, примайки тези пари. Сега ще чакаме решението на съда за правната страна на казуса. Моралният избор за всеки от нас е личен и много по-ясен.
