Наскоро четох нещо за дарителството и ми попадна един цитат на Russell Leffingwell, бивш Президент на Корпорация Карнеги. Ето какво казва той  през миналия век, в далечната 1952 г., на изслушването си  пред Американския конгрес по повод обвиненията, че фондацията подкрепя „анти-американски дейности”: „Според мен фондациите дават не само пари, те дават стимул и кураж, чувството че има някой при когото може да отидеш и да кажеш – знам, че това е много трудно нещо и ще си навлека много неприяности, и на вас ще навлека такива вероятно. Това, обаче е нещо, което трябва да се направи. Това са рисковете.” И макар днес ние да не финансираме анти правителствени дейности, съм абсолютно убедена, че фондациите, доколкото ги има в България, като финансиращи институции поемат сериозни рискове, но знаят, че има неща, които трябва да се направят  и идеи, които си заслужава да се подкрепят . Знаем и че малките средства, имат много по-голям ефект за хората, отколкото например безимените получатели на Ефропейско финансиране постигат с проектите си за стотици хиляди. Защото тези хора са много по-отговорни за малкото, което са получили и търсят възможности да осъществят промяната възможно най-ефективо влагайки дарените средства. И днес ние се радваме когато някой ни каже, че макар и много трудно да е, си заслужава да се осъществи инициативата му, независимо от последствията. Така през годините ние сме виждали много хора, прегърнали идея и сериозно борили се, за да я осъществят, за да променят нещо, да подкрепят някого, защитят кауза... Такива бяха няколко момичета от Перник, които вярваха, че домашното насилие е проблем, с решаването на който те искаха да се заемат, независимо от хилядите пречки и недоверието, както на местната власт, местните институции, така и на самите жертви. Те ни убедиха, ние ги подкрепихме и това се оказа една добра инвестиция на нашите доста скромни средства. Те вече са „стара” организация със сериозен опит и много успехи. Имат своя къща. Имат доверието на местната власт, но най-вече на жертвите, които ги търсят, защото знаят че помагат. Такива бяха и няколко майки на деца с увреждания от Банско, които борейки се за своите деца, направиха много за правата на децата с увреждания и най-вече за това обществото да ги подкрепя. Днес те са приети в своя град и получават не само морална, но и финансова подкрепа от своите съграждани. Такава беше и учителката от Смолян, решила да промени нещо в своето училище. Днес тама има музей, има работилница и така учениците получават възможност за развитие, извън закостенелите модели на образователната ни система. Такава е секратарката на читалището в Голема Раковица, която знае, че има неща, които зависят и от нас самите и която успя да организира Бира-фест, за почистването на местния язовир. Мога да разказвам много още... Защото познавам много хора. Ще спомена само обаче някои места (ако не сте ги чували, потърсетe ги на картата, заслужава си да знаете къде са) Горни лом, Гарван, Сейдол, Николаево, Ямбол, Симитли, Момин проход, Стара Загора, Калофер, Казанлък, Малко Търново, Куртово Конаре, Ракитово, Гърмен, Дорково, Иваново, Свищов, Шивачево и още и още. Ние сме поели риска да ги финансираме, а те да търсят и постигнат промяна. Знаете, че промяната се случва трудно. Но сега мога да кажа ясно – рискът си заслужава.