от Елеонора Гаджева Животът е нишка, все тегли нанякъде. Понякога посоката е вярна, но и често се налага да се върнем и да променим нещо. Промяната е възможност – да осъзнаеш нуждата от подкрепа или да подкрепиш. Възлите по нишката са направеното добро. От всеки зависи дали ще прибере нишката на сигурно или ще прави по един възел всеки път когато е накарал някой друг да се почувства добре. Училището и приказката за камъка и мястото „Дарителството е нещо, което правиш за себе си, а след това за другите”. Така си говорихме с д-р Иван Динков от Свищов, а приказката ни беше за възстановяването и работата на „Светиниколското училище” в града. „Тази сграда е едно от първите училища в България, преди това децата учили по къщите, в килии към църквите. Това място е тук от 164 години, минало е през хиляди изпитания, издържало е на бурите на времето и затова реших да сторя каквото е редно. Заедно с проф. Иван Ганчев започнахме инициатива да се реставрира и отново върне към живот старото „Светиниколско училище”. Преди седем години Сдружение „Свищов – минало, настояще и бъдеще” започна работа по възстановяването на сградата, кандидатствахме по различни проекти, говорихме с общината и дарители от Свищов, за да се реставрира училището и да се върне там където винаги е било, в съзнанието и сърцата на свищовлии. Защото освен, че е едно от първите български училища Светиниколското, заедно с Даскалоливницата в град Елена, е единственото запазено във вида, в който е строено.” Приседнали на каменните стъпала на училището, есента пощипва мразовитo страните ни, а ние продължаваме да говорим за доброто отношение на дарители от Свищов към идеята да се възстанови училището и да се възродят занятията в него. Д-р Динков с вълнение изрежда имена на хора, които са дарили средства за едно или друго свършено по възстановяване на мястото. „Благодарение на всеки лев, даден от местните тази сграда се превърна отново в духовен център, в място където се говори за бъдещето с уважение към миналото.” През кривото огледало на правилните истини И понеже темата ме вълнува през последните една-две години искам да споделя свои мисли за дарителството у нас и по света. Да даряваш не е действие от първа необходимост, а в България то някак съвсем естествено е изтикано в ъгъла на потребностите. Едва след като сме задоволили нуждите си от храна, подслон, сигурност и сме обърнали мисли в посока самоусъвършенстване стигаме до необходимостта да сме съпричастни. Да имаме уши и очи за проблемите и нуждите на околните. И тук идва въпросът - трябва ли да се водим от идеята, че ние също бихме могли да попаднем в ситуация, в която да се нуждаем от помощ или просто надмогнали собственото си его искаме да помогнем без да очакваме нищо в замяна? За дарителство у нас се говори отскоро, все повече и по различни поводи и все така не се прави нищо поне на държавно ниво. Все още няма създадени работещи кръгове от хора, които да се занимават с популяризиране на идеята, няма реално осмислени проекти, които да получат безпрекословна подкрепа, малко са каузите, които продължават да работят в продължение на години подкрепяни изцяло от средства на дарители. И за да не хвърляме камъни само в собствената си нива, да видим какви са практиките навън. Преди месец имах възможността да присъствам на работна среща в Сараево на тема „Филантропия”, организирана от Фондация „Чарлз Стюърт Мот”. От нея станаха ясни две неща – България и съседните ни страни са прохождащи в тази област, затова пък има много какво да вземем от вече порасналите в това отношение държави като САЩ, където дарителството е разорано поле с много добри примери. При нас дарителите искат да останат анонимни, сякаш е срамно да застанеш с лицето си зад една или друга идея и освен това принципът на определяне на приоритети е все още предимно на приятелски начала или спонтанно решение предизвикано от събудена емоция. Според лектора на срещата в Сараево, дарителят е човек осъзнал своята необходимост да даде част от спечелените средства за кауза близка до него и няма проблем да говори за това, както и да поощрява други като него да го правят. Защото не е срамно да помогнеш на организация, която се бори с рака, ако твой близък е засегнат от болестта, нито да подкрепиш идея, помагаща на деца в неравностойно положение, ако на теб също някой ти е помогнал. Ние все още даряваме неосъзнато, затова и конкретните причини да се случва филантропията в България са трудноопределими. За окраската на просителя За да започнем да организираме мислите си в подобна посока е необходимо да се информираме и да искаме да бъдем информирани качествено. Дарителството у нас все още е твърде хаотично, случайно или на принципа „получава този, който вика най-високо“. Чийто идеи са модерни, актуални, дори претенциозни, само че богато украсени в цветовете на толерантността, правото на равен шанс и разбирането на различните. Дано да дойде ден, в който и ние като американците ще изтупаме от съзнанието си поувехтелите фрази и напомпаните каузи и ще започнем да даваме собствени средства, за да има повече смисъл в даването, защото дарителството е първо човешки жест, после въпрос на мода. Сега, повече от всякога е време за първото.