Безспорно всички сме забелязали, че когато наближат празници, хората са по-склонни да помогнат, да дарят за дадена кауза. Как обаче избират каузата си, по какъв начин и какво даряват (пари, продукти, дрехи, чрез смс, по банков път и т.н.), какви са тенденциите за развитието на дарителството. Авторът Зорница Стоилова от в."Капитал" търси отговори на тези въпроси в статията си "Предай нататък", описвайки вдъхновяващата инициатива на един млад дарител и по какъв начин тя отразява българското общество. Мнения изказват и представители на НПО сектора занимаващи се с дарителство, сред които и Илияна Николова, изпълнителен директор на ФРГИ и частни дарители. Приятно четене, дано тази история вдъхнови и вас! Предай нататък „По света филантропията се крепи на индивидуалните дарители, тоест средната класа. Проблем тук е и къде е средната класа." Илияна Николова Изпълнителен директор на Фондация „Работилница за граждански инициативи” „Това беше моята касичка. Вече е нашата касичка. Давам ти парите от нея. Стига да ги дадеш за някой друг". Posted Nov 29/10:56. От gtsekov. Gtsekov e Георги Цеков, а съобщението му бързо обиколи социалните мрежи още в същия ден. Той е на двайсет-и-няколко години. Работи в рекламна агенция. А мотивът му да напише горните редове са два проблема, които го дразнят адски много в средата, в която живеем - неспособността да виждаме по-далеч от утре и прекомерният егоизъм. Всичко започва, когато осъзнава, че касичката, в която от няколко месеца пуска железни левчета, е натежала сериозно, а той не знае за какво би искал да изхарчи парите в нея. Сумата е около 350 лева. Приятелите му имат ексцентрични предложения: „Защо не скочиш с парашут? Или пък с бънджи?" Георги решава, че предпочита да дари средствата на някой друг. Дава си сметка обаче, че не може сам да избере каузата, която да подкрепи. Тогава му хрумва да направи публично допитване, за да събере различни предложения и да направи мотивиран избор. За целта прави блог (http://nashatakasichka.com.), в който обявява, че ще вземе решение с помощта на двама свои приятели, чиято преценка е важна за него. Казва, че има един-единствен критерий, който може да бъде обяснен с максимата „Ако дадеш на човек една риба, той ще се нахрани с нея за деня. Ако го научиш да лови риба, ще му помогнеш да не остава гладен в останалите". Или, иначе казано, иска му се събраните пари да отидат за проект, който ще помогне на някого да се развие, вместо да реши моментна негова нужда. Тайната идея на Георги обаче е да увлече и други хора след себе си. „Смисълът на касичката не е толкова за кого ще отидат тези 300 лева, а е в това хората да си кажат: „И аз ще го направя, ще дам парите от своята касичка", обяснява той. И наистина - още в първите няколко дни освен предложения той получава и още пари в подкрепа на инициативата си. До момента на редакционното приключване на броя Георги все още събираше идеи за каузата, а сумата, събрана от други дарители, вече надвишаваше тази в касичката. Всъщност идеята за „Нашата касичка" се развива в движение. Георги вече е решил, че ще поддържа сайта през цялата година, а желанието му е да го превърне в хъб за малки дарителства. Историята на „Нашата касичка" е интересна и важна поне по няколко причини. Според данните на Българския дарителски форум за 2010 г. (за 2011 г. все още няма данни - бел. ред.) даренията, направени от граждани, представляват едва около 7% от всички дарения в страната. В Западна Европа и САЩ е тъкмо обратното - физическите лица са гръбнакът на филантропията. Тук индивидуалното дарителство рядко прескача отвъд sms-a, изпратен импулсивно в знак на съпричастност към болката на някого, но стихийно и спорадично. Тези, които дават повече - пари, време или енергия, пък най-често остават анонимни. С убеждението, че така е редно да се благотвори, тихомълком. Хората трудно се ориентират в морето от проблеми и сълзи, които ги заливат от медиите, коя история заслужава тяхната подкрепа. И дали дарението им наистина може да промени нечий живот. А до вниманието им най-често достигат кампаниите на институциите, които по подразбиране получават най-шумно медийно отразяване. Парадоксът обаче е, че чрез тях държавата вменява на частните дарители своята отговорност по решаването на тези проблеми. Могилино е може би най-ярката илюстрация на тази тенденция от последните години. Загубени в каузата „Дарявам веднъж, два пъти в годината. Предимно около Коледа, защото тогава кампаниите са повече и по-видими. Сумата, която отделям, средно е в размера на една или една и половина моя заплата. Обикновено е за нещо, което ме е провокирало или за проекти с дългосрочен ефект”, разказва Светла Костадинова, изпълнителен директор на Института за пазарна икономика. Тя е от онези дарители, които внимателно подбират каузите си и държат да проследят как и с какъв ефект се изразходват средствата им. „Гледам на моята помощ като на инвестиция, не като на подаяние", обяснява тя. Предпочита да подкрепя инициативи в сферата на образованието. Среща обаче доста затруднения в намирането на подходящата организация или проект и се ориентира предимно чрез помощта на познати. Преди месец решава да дари малка сума, която получава неочаквано. Допитва се до свои приятели в НПО сферата за смислени идеи, които заслужават подкрепата й. Получава няколко предложения, но разочарованието й е голямо, когато не намира на техните интернет страници никакъв отчет как се изразходват парите, нито дори видове дейности, които се планират. И все още не е дарила въпросната сума. Според Костадинова организациите като че не осъзнават необходимостта да дават информация на своите дарители. "В този тип неща обикновено са ангажирани идеалисти, които не подхождат като към бизнес към това, което правят, и са безотговорни към финансиращия", коментира тя и отсича: „А в крайна сметка те продават идея и търсят инвеститори." Впечатленията й се потвърждават дори от хората, пряко заети в тази сфера. „Действително, когато човек няма лични предпочитания към кауза, а иска просто да дари или да доброволства, много трудно може да се ориентира", признава Красимира Величкова, директор на Българския дарителски форум (БДФ). Според нея това е проблем на общата среда, която е задръстена от подобни съобщения. Организациите обикновено нямат комуникационен бюджет и трудно могат да пробият в информационния поток, за да популяризират своите проекти. „Още повече на фона на кампаниите на институциите, които медиите по правило отразяват добре", коментира Величкова и добавя: „Затова, когато хората решат да дарят, особено ако е покрай Коледа, първата им идея обикновено е тази, за която най-често чуват." Не случайно в проучванията на Българския дарителски форум кампаниите, провеждани от институции (например „Българската Коледа"), се ползват с най-високо доверие от дарителите. В САЩ, където индивидуалното дарителство е силно развито, действат неправителствени организации за контрол и оценка на тези, които работят със средства от дарения. Такава например е американската фондация Give Well - нейни експерти подробно изследват как работят НПО-тата, къде отиват парите, с какъв ефект се изразходват и достатъчно прозрачни ли са към финансиращите ги. На тази база са разработили система, която подрежда най-надеждните организации по различни критерии - като например лесно проследяване на средствата, рентабилност в начина на изразходване, добра отчетност към донорите и т.н. Красимира Величкова от БДФ разказва, че напоследък се случва хора да ги търсят с въпроси за какво и на кого да дарят. „Питаме ги имат ли предпочитания за област, какво искат да постигнат със своето дарение, имат ли предпочитания към организации или географски обхват и след това правим свое проучване между нашите партньори. Търсим подходящите и ги свързваме", проследява пътя тя. И добавя: „Заставаме като гарант, че тази организация си струва да бъде подкрепена." Развитието на индивидуалното дарителство обаче е двустранен процес - зависи от дисциплината за отчетност и прозрачност на организациите, но и от това дарителите да се интересуват как се харчат даренията им и да изискват доказателства. Те обаче рядко го правят. Причините за това често са в липсата на самочувствие у хората, че тяхното дарение е значимо. Или че си струва усилията за проверка. На този аргумент хората от НПО бранша отговарят със следната шега - ако някога си помислите, че сте малък и незначителен, затворете се с един комар в стаята през лятото. Илияна Николова, изпълнителен директор на Фондация "Работилници за граждански инициативи" добавя още щрихи към образа на индивидуалния дарител: "Остава анонимен, защото се страхува някой да не ги помисли за богат. А има едно старо разбиране - да направиш добро и да го хвърлиш на боклука." Да се промени това схващане е важно, защото добрите истории на хора, които разказват какво ги мотивира да помагат на други, увличат и дават самочувствие и на други хора да го правят. Медиите също играят роля в процеса. Красимира Величкова от Български дарителски форум разказва, че когато журналисти я търсят по темата дарителство най-често задаваните въпроси са "дарява ли българинът" и "има ли злоупотреби". Според нея добрите истории за разумно похарчени средства и проекти, довели до резултати, рядко се радват на внимание и докато това е така, индивидуалното дарителство ще стои в периферията. От хора като Георги Цеков и останалите, които споделят ентусиазма на "Нашата касичка", може би ще се роди ново поколение дарители, които не просто ще искат да дават пари, за да притъпят неприятното чувство при гледката на страдащи хора. А ще подбират каузите си и ще държат да имат активно участие в тях. Ще внимават за резултатите. Ще правят публична оценка на даренията и ще проследяват смисъла от тях. Да ги подкрепяме е важно, защото те ще определят бавната промяна на начина, по който всички даряваме.