В темата на основната кампания на Фондация "Работилница за граждански инициативи" - "Място в сърцето" публикуваме разказът на Явор Стаменов е отличен със специална награда в първия конкурс "Градът през моя поглед", организиран от Детска литературна школа "Движение" към Сдружение на писателите - Варна. Явор Стаменов е на 21 години, студент по право II курс в Манхаймския университет, Баден-Вюртемберг, Германия. Средното си образование завършва в Първа езикова гимназия, Варна. Първи опити в творческото писане прави още в основно училище. Награждаван е в литературни конкурси и състезания, организирани от Първа езикова гимназия, Немското посолство в България, немската служба за педагогичен обмен в Бон, списание National Geographic -България, както и в национални олимпиади по немски и английски език. В продължение на 2 семестъра е автор в студентското списание на Манхаймския университет.Тринадесет години е активен хорист в Хор на варненските момчета и младежи с диригент Дарина Кроснева. Илинден Една сиромахкиня жънела на една чорбаджийка. Чорбаджийката взимала ръкойките, уж че много жъне. В това време Дядо Господ и Св. Илия гледали от небето. Ала Св. Илия бил забулен с девет була, защото иначе виждал хората как правели пакости и гърмял. Дядо Господ, като гледал отгоре, позасмял се. Като се позасмял, Св. Илия го запитал: – Защо се смееш? А Дядо Господ му рекъл: – Видях нещо на земята. Свети Илия рекъл: – Вдигни ми булата. Най-напред Дядо Господ не искал, ала сетне му вдигнал деветте була. Свети Илия, като погледнал, гръмнал и убил чорбаджийката. Дядо Господ му рекъл: – Ах, много прибърза. Аз щях да направя така, че да осиромашее и да жъне на сиромахинята. *** Като се родили двамата – брат и сестра, бил ужасно зноен ден. Въздухът трептял като струна, пясъкът аха-аха да пламне. Нямало жива душа на плажа. Морето било напълно спокойно, нямало пукната бразда във водата. Времето сякаш било спряло, даже насекомите не разцепвали пространството с обичайното си жужене. На брега стояли двете им деца. Преди да се родят те били мъж и жена. Родили се пред очите на децата си. Дядо Господ и Св. Илия гледали от небето. И двамата се смеели. Свети Илия криел гръмотевицата в ръкава си. Децата долу били сини от рев. Майка им и баща им с последни сили ги прегърнали. Целунали ги, морави от липса на кислород, сетне се проснали по очи във водата и изчезнали сред делфините. Родили се. Това точно едно лято по-късно. *** Бая бил стегнал студ в януарската утрин, когато съм се пръкнал. Виелици, мраз - бял затвор досами морето. Бая ме стегнали и мен сестрите в родилното. Хубаво ме цапнала едната - не могла да се примири жената, че съм плачел упорито – ти пеленак кога си виждал да плаче? Майка ми я изравнила със земята. Другата не съгрешила нищо, повила ме жената, както му е редът, но после майка ми видяла, че ми се била стегнала душичката в пелените. Извадил съм си бил едната ръчичка и бам в муцунката – досущ съм бил сигурно като зле оформена джумерка. Та оттогава ми е една свита такава душичката - и аз не знам защо. Може би от възголемия студ? Майка ми казва, че "градът бил отцепен - ни навътре, ни навън". Пък то да бях само аз със свита душица, ама не съм. *** Ще вървим на плаж с майка ми. Отвън слънцето като с огнен камшик бие по кожата. - Взе ли крема? - гледа ме майка ми въпросително с точно онази премерена строгост, която ще ме върне във втори клас. - Разсеян си ужасно, не знам как се оправяш в Германия... Те германците са експедитивни хора. Мълча си. Хич не съм експедитивен - в България по български, в Германия по немски. Майка ми – голям човек, а отвън като я гледаш - чаровна и прелестна, съвършена жена. В древен град живее, но пълен с тиквени семки, в древен град, но с вредно ежедневие. На нея в главата й – изкуство, в очите й - пустиня, в сърцето й - лимонов сок, пък то на душата й се пиела амброзия. Представяш ли си? Уж Одесос - гръцки град бил някога. Къде е божественото? Ама то да беше само тя. И брат ми като го гледам – голям човек! Човек! Но ти човек кога си виждал да общува с лалугери? Казвал съм му – тук не е за теб, не те разбират, сменяй тактиката или сменяй града! Той брат ми иска със Зевс да си говори. Нали е от гръцки град - божествен. Те гръцките богове сега в Алемания вършеят всичките, че тия дългове не се свалят тъй лесно. Брат ми днес не е с нас, скарани са с нашите. Помислил майка ми за Атина, а баща ми за Посейдон. Брат ми като приказва обича да мята мълнии. Вървим през Гръцката махала. Мълчим и само джапанките шляпат по асфалта. Всеки си мисли за своето. - Още ли си ми разсърдена? - Нали го приключихме тоя въпрос?! Като искаш сам да си чукаш главата, прави го, а като не ти се говори с мен по тоя случай, недей повдига темата изобщо! Не очаквай от мен да съм очарована от решението ти. И избърза троснато напред. За един български родител да прекъснеш следването си е голяма работа! Следване не се прекъсва току така! Не че не те приемат след време, но непосредственият ефект е почти като да си се оженил без да поканиш вашите на сватбата си. Иди обяснявай, че ти се била стегнала душичката у немско. Пресичаме кръстовището на "Сан Стефано" с бул. "Приморски". Хубава е тая Гръцка махала! Преди Освобождението Варна е имала повече гръцко отколкото българско население. Днес като свидетелство е останал красивият лабиринт, в който човек с удоволствие може да се изгуби сред кокетните улички и старите къщи или да се спъне случайно в Римските терми преди да заплаче, че в тия терми може и анаконда да намериш. Дотук с гръцкото и римското. Днес преживяваме българското. Като бях малък се чудех дали морето е част от България. Че как да не е? Старите рибари казвали за Черно море, че името му било метафора на неговата непредсказуемост, че водата обичала да си прави курбан, когато човек най-малко очаквал. Морето се е сляло с прашния асфалт на града – всичкият вълнист, непредвидим, направо подмолен, и пълен с ями. Уж ги виждаш, пък все ги уцелваш, досущ като простаците на плажа – уж не ги слушаш, пък все ги чуваш. И ти се свива душичката, и ти попарва на сърцето. И ти идва да влезеш и да потънеш в морето. Мислите се лашкат между бледни лица и арогантни, примитивни човеци, между стари, мухлясали сгради, не тия в Гръцкия квартал, и натруфени нови здания – гигантски лъскави шишета с евтин парфюм. В очите ти - фасада на строй, който имал свойството да разстройва, а от другата страна на улицата - зле закрепени маски на консуматори и вампири. Да можеха и морето щяха да изпият. Ей ги на – смеят се, вряскат. Идват си, отиват си – разполагат! Разполагат с улиците, с правилата, с хората, не ни се ще, но – и с душите разполагат. На едните езикът им силна реч суче, категорична. Дума не мож' им каже. Вечер въртят тела в ритми. Другите се усмихват, говорят меко, седят и заседават – решават. Бързи са всичките тия, непредсказуеми и си правят курбан, когато човек най-малко очаква. Текат мислите. И стават на катран. *** Дядо ми много пушеше – така си го спомням и до ден днешен. Не го помня болен на легло. Помня го надвесен през терасата в блокчето пред ФК, с кръстосани отзад крака, с тъмни очила и леко наведена глава. Пушеше бавно, около него въздухът сякаш тежеше. Майка ми разправяше, че и неговата душица била свита. "От цигарите е!", мислех си като малък, а майка ми се смееше. Обичах го онова блокче пред ФК. Мразех ФК, задето не можех да гледам морето, но обожавах  да слушам как жужат хората отдолу като пчели. И досега обичам жуженето на вечерна алея в лятна нощ – прогонва самотата, раздвижва въображението. Понякога си мисля за дядо ми. Обичал живота, умеел да обича. Отчасти знам защо е бил непримирен със съдбата - оная съдба, заради която сигурно и моята душица подскача. Но само отчасти знам. Кой да ти каже какво ти има в душицата? Ех, как ми се иска да седна някой ден с дядо си на някоя пейка в Морската и да го питам всичко онова, което и майка ми сигурно е питала някога! Дядо ми приказваше много за космоса като бях малък. После сигурно затова толкова години, докато си вървях из улиците на Одесос, около мен подскачаха джедаи и размяткваха светлинни мечове. Аз не исках да бъда космонавт – исках да стана джедай. Известно време след като изчезнаха джедаите от съзнанието ми се преместих в Германия. Тогава изчезнаха и много други неща. Изчезна морето, изчезнаха арогантните вампири, изчезнаха фасадите и маските, изчезнаха уличките в Гръцката махала, набразденият асфалт, претъпканите димящи автобуси, мръсният пясък, вакханлийската забава по крайбрежните заведения. Изчезна кривото дърво, изчезна  разнебитеният вълнолом, фарът на Галата, жалните буни, ароматът на водорасли. Изчезна домът ми, изчезна познатият свят. В една вълшебна нощ през август изчезнаха и две сенки, вкопчени една в друга, изчезна нощното ухание на лятото, изчезнаха затаените дъхове. *** С майка ми вървим по крайбрежната вече петнайсет минути и никой дума не обелва. Всеки си мисли за своето. Аз си мисля, че новият ми дом е в град между две реки. Сърдя им се на реките, че текат в една посока. Вижте, казвам им, морето! Погледнете го какво е широко и просторно! Като искам да си разкарам мислите, мога да ги хвърля чак до хоризонта! Глупави реки! Сетне си мисля за свободата. Ех, тая пуста й свобода! Уж я имаш, а така тежи, така отговорна е връзката с нея и такава нежност иска тая свобода – първа градска кокона! Каква къща да й построя на тая свобода? Каква рокля да й купя? Свободата е чувство, не е състояние! Ей затова нашенци от кое време още за свобода дрънкат, а още не са свободни. *** Май на Трета буна стана. Какво стана и как се случи – трудно мога да опиша с точност. Първо чух истеричните викове на майката. Въртеше се на едно място като пощръкляла и си скубеше косите. Погледът й в онзи миг сигурно и демон би изплашил. Нямаше време да й търся очите. Тя не беше важна. "Децата ми, дечицата ми!" Крещеше като побъркана, а думите й разсичаха жегата и възцарилата се тишина като ятагани. Затичах се, лишен от мисъл. "Стой! Къде отиваш?" - викна подире ми майка ми. Случвало ли ви се е да бягате през гора от неподвижни хора? На мен ми се случи. Хората бяха камъни, застинали като безвремието на Вселената. На празния спасителен пост на няколко метра от пищящата майка се вееше черен флаг. - Ти ли си бащата? - въпросът беше интуитивен. Мъжът бе нагазил до колене във водата и се бе хванал за главата. - Що не скачаш, бе? - Н-ние сме от София... Не плуваме... Скочих без мисъл. Ръцете ми бяха мотори в онази половин минута, в която трябваше да достигна до двете хлапета. Не разбирах какво става. Не зная как да го опиша. Течението ги въртеше и ги дърпаше надолу, не ми е понятно как изобшо бяха издържали толкова дълго. Извлякох ги от водовъртежа. Течението ме цапна в главата, обърна ме с краката нагоре и сякаш се опитваше да ме тръшне в дъното. Дробовете ми щяха да се пръснат. Бяха пълни с вода, а вътре сякаш гореше вулкан. "Илинден"... В ума ми просветна страшната мисъл. Когато най-после болката утихна, усетих хлад. Сякаш бях заспал на отворен прозорец. "А, я виж – свободата!" Огледах се в тъмното, затичах се, размахах ръце. "Свободата бе! Свободата! Не ми е вече стегната душицата!". Прихнах да се смея. Обгърна ме топлината. Затворих очи. Отново мрак. И булото на самотата. Прегърнах майка ми, стояща вцепенена на плажа. Прегърнах я толкова силно. Сълзите бликаха горещи като зноен юлски ден по страните ни. После се разбрало, че софиянците си били тръгнали веднага, щом децата се намерили на брега. Не се обърнали даже. Точно едно лято преди да се родят. Манхайм, 14.06.2013 г. Настоящият конкурс стана възможен благодарение на помощта на проект "Младежка банка-Варна", по програма "Младежка банка" към Фондация "Обществен дарителски фонд за Варна", с финансовата подкрепа на Фондация "Работилница за граждански инициативи".