В крайна сметка – толерантни ли сме? Едни хора се бият край една джамия. Премествам се с дистанционното на друг канал. Пак същите хора се бият край същата джамия. Ние по-толерантни ли сме, отколкото интелигентни? Разпарят някакъв фес. Ако сме втори по интелигентност в света (сещате се – след евреите) и ако сме по-толерантни, отколкото интелигентни, това означава ли, че сме най-толерантните в света? В малко неща съм сигурна и едно от тях е, че най-тъпите въпроси са в множествено число. Я да си го задам правилно: Аз толерантна ли съм? Баща ми не я знаеше тази дума. Той беше от онези хора, които говорят най-много, като мълчат. Късметлия от първия си час, комшийката била кърмачка и нямала проблем да храни две бебета – него и нейното. Баба нямала мляко. Комшийката била туркиня, махалата турска. Заедно с млякото, баща ми изсукал и това да говори турския като български. Ако толерантността има вкус, то ще е бил вкусът на онова мляко. Прабаба ми не била като Султана, била серт колкото три Султани. Привечер събирала синовете си, вече семейни мъже с деца и ги препитвала какво са свършили през деня, държала една пръчка в ръка, която хич не се колебаела да употребява. Към тази семейна оперативка винаги се присъединявал и дядо Молла. Между неговата и нашата къща била границата между турската и българската махала. Дядо Молла никога не говорел, само прехвърлял една броеница и клател глава ту одобрително, ту укорително в тон с прабабината ми шибалка. Не можел да заспи, ако не е наясно как вървят делата у комшиите. Все тъй безсловесен си тръгвал, кимвал само за лека вечер. На което дядо ми отвръщал: Лаф бурда калсън! Думата тука да остане. Каквото си казахме, между нас да си остане. Така и не разбирах дали това е било ирония към мълчанието му или лоялност на едното семейство към другото. Когато съм се родила, турците вече били в Турция (някаква поредна вълна през петдесетте на миналия век), на тяхно място бяха дошли циганите. Злоядо дете съм била, апетитът ми погрешка отишъл не у нас, а малко встрани. За да не погина от глад у нас, ходех да ям из циганските къщи. Те си ме знаели, вляза ли в двора им, намазвали ми филийка. Аз нямах представа, че те са цигани, те не ми казваха, че съм българка. Ако замръкнехме с някое от техните деца у нас, майка ни къпеше и ни слагаше да спим в моето легло. Събуждала съм се в техни легла. Тия дни пак ме поканиха на семинар да ме обучават как да не дискриминирам ромите и какво е толерантност. Толерантността за мен има вкус на филийки, мога да ви кажа точно колко червен пипер ми поръсваха циганките, защото никога не забравяха колко точно обичам. И ето ме в Истанбул, обучена в безброй антидискраминационни, антисегрегационни и проинтеграционни семинари. Нямам никакви предразсъдъци, вървя по улиците на Истанбул като космополит, отворена за всяка чуждост. Нищо не може да ме стъписа, мен – мултикултурната. Толкова съм модерна, че мога да го кажа даже на сленг – аз съм мултикулти. Харесвам Капалъ чарши. И скъпите улици вътре в пазара, и съмнителните дебри покрай него. Харесвам вековното дърво пред входа на Капалъ чарши, което снимам в момента. Насочвам обектива към най-горното му клонче. Зима е, тъй че рано-рано на небето се вижда силует на луна и силует на звезда. Я, небето е като турското знаме. Но аз съм толкова разкрепостена, че харесвам и турското знаме. И в този миг, докато натискам копчето на фотоапарата… И в този миг, докато натискам копчето на фотоапарата, от най-близката джамия пропява … как се казваше… мюезин ли? Нещо вътре в мен, толкова вътре, че въобще не подозирам за подобни дълбочини, замръзва. Истанбул е град без междублокови пространства. И без междуджамийни също тъй. Чувам втори глас да се присъединява към първия. После трети, четвърти… Онова замръзнало нещо в мен май не е толкова малко, чувствам го. Усещам, че се оглеждам. Споко, казвам си, споко, в безопасност съм. Защо тогава онова нещо вътре в мен ме кара да се оглеждам за миша дупка, в която съм готова да се скрия? А ония пеят ли, пеят. Тъй като си обещах да съм докрай честна, нека кажа как всъщност си го помислих тогава – вият ли, вият. Само няколко минути ще е така, казва разумът ми, това е просто молитва, ти ли не го знаеш. Е, да, аз го знам, обаче онова нещо вътре със сигурност не го знае, защото се е свило от страх. Свило? А уж беше много малко, толкова мънинко, че го заподозрях, че е генетична информация от ония пет века. Къде се е родил този неподозиран страх? Не, не ще да е в махалата. Там бяхме еднакви. Филиите ни бяха еднакви. Ровехме, помня, в останките от турските къщи и намирахме стъкълца с оченца, синци. Турски късметчета, обясняваше баба. После кичехме циганските коне с тях. Със страха се срещнахме по-късно, той май ни причакваше в учебника. Боже, колко кланета ми се наложи да си представям! Дядо Молла с нож!?! – не, големият свят определено ме затрудняваше. Беше населен с хора, които са добри, защото са българи и лоши, защото са – какви? Малко по-встрани от нашата къща бащите говореха различно. Ако трябваше да споменат циганин, казваха „мръсен циганин”. Ако ставаше дума за турчин – „мръсен турчин”. Когато чух от един човек „мръсен евреин”, о, това вече звучеше направо опасно. Светът определено не се очертаваше нито като турско късметче, нито като циганска филийка. Оня звук от джамиите спря. Нищо не се случи, цяла-целеничка съм. Само дето съм забравила да натисна копчето на фотоапарата. Хм. Точно аз, дето не мога да си преброя лекциите по етническа толерантност. Тия лекции си искат майсторлъка. Да започнеш с нещо хитро, артистично. „Да живееш в България и да имаш нещо против циганите, е все едно да живееш в Аляска и да си против снега.” Или с нещо парадоксално. „Ние сме много толерантни – казал диригентът – в нашия оркестър имаме пет евреи. Не ще да сте толкова толерантни, отговорили му, щом сте ги преброили.” Или с нещо поучително. „Когато българските евреи се събирали, най-старият винаги казвал:Пазете турците! И пак: Пазете турците! Накрая го попитали защо. Защото след тях идва нашият ред, отговорил старият евреин” Или пък беше обратното: когато се събирали турците, най-старият от тях винаги казвал: Пазете евреите… Няма значение – почне ли се от едните, идва ред на другите, после интелектуалците, накрая гори във всички къщи на всички махали. Но най-добре е лекцията да се започне с нещо народопсихологическо: Двете държави в Европа, които са спасили своите евреи от фашизма, са България и Дания. Каква е разликата? Разликата е, че в Дания крал Карол призовал всички датчани да поставят на ревера си жълтата Давидова звезда. За да не могат фашистите да ги различават. Това е толерантност на друго равнище – да се превърнеш в другия, за да го защитиш. Да подариш собствената си идентичност, за да гарантираш правото но идентичност на различния. Това не е съседското равнище, на което обикновено се разгръща толерантността у нас. Дядо Молла с нож – това не може да бъде. Турчин с нож – това може да бъде. Ниязи влезе в стаята с нож. Повече е известен като Голямата глава. Ниязи, Голямата глава от Новачево. Отидохме преди години с фоторепортер да го видим, да поприказваме, да поразкаже. Запознахме се на малката портичка, той каза влезте в къщата и ме почакайте, ще взема да свърша една работа и ще дойда. Влязохме в стаята, почакахме, по едно време той влезе с нож. Ударих едно агънце, вика, докато поприказваме, ще си го опечем… Запротестирахме, как така агънце? Че как не, гости сте ми дошли, не се съгласи Ниязи. Не сме гости, журналисти сме. Хора сте, вика Ниязи. Ей в тази стая лежала майка му със слабо сърце, иначе 120-килограмова жена, когато го извикали в милицията. Ниязи бил тогава миньор в „Боров дол”, извадили го от забоя и както е черен-черен, го завели в милицията в Сливен. Там му дали три дни срок да напусне България. Голямата екскурзия. Казала ли са му защо го гонят? Ами, ще кажат, те не казват, те заповядат, но той си знаел – защото много му била голяма устата, не само главата. Ниязи първо се сетил за неподвижната си 120-килограмова майка. Как да тръгна с тоя тонаж? – вайкал се, молел. Добре, казали, тогава срок пет дни. Две деца, жена, майката, тръгнали. Малко след като минали турската граница колата олекнала със 120 килограма, погребали майка му край Лозенград и продължили. В Турция бил пак миньор. Ония хич не ставали. Ниязи ги учел как да крепят свода с таванки, гледали го като бог. Пък като дал кръв и спасил сестрата на собственика на мината, хептен бил уреден. Декември 89-та чул, че вече може да си върнат и имената и страната, вечерта казал: Аз тръгвам за България, кой идва с мен? Жена му само с една дума си казала мнението – защо? Той пък едно изречение: Аз без Новачево и без планината не мога. И ето ги сега – той и синът в Новачево, жената и дъщерята в Турция, ама какво да се прави, всеки при живота си, неговият живот е тук. Ха, то агънцето май готово… „Кажи, татко, кажи нещо, моля те, кажи, все мълчиш, не виждаш ли, че нямаме много време..” Как да му кажех, че умира. Той обаче го знаеше, винаги всичко знаеше. Никога не говореше повече от няколко думи, после мълчеше и присмехулно гледаше дали си разбрал. „Лаф бурда калсън.” Само толкова. Този път не присмехулно. Думата тука да остане. Думите не отиват на оня свят. Думите остават тук. Пазете думите, след тях идва редът на хората. Думите са филийките, благодарение на които не умираме от глад. Те са късметчетата. Те са и ножовете – за агнета и за хора. Хора сме, хора сме. Веселина Седларска Списание „Тема”