"Днес е  Международният ден на възрастните" започва статията на Александър Миланов, с която той е избрал да отбележи световния ден на детето. Публикуваме я и в нашия блог, защото ни накара сериозно да се замислим за ролята на възрастните за и във света на детето, били те негови родители, роднини, възпитатели, учители... 1 юни -  Международният ден на възрастните Днес е Международният ден на възрастните Или по точно деня, в който възрастните трябва да помислят за решенията за децата. Истината боли: децата ни са необразовани, дебели, тъжни, отчаяни, разлигавени. А много от тях – бедни. Бедни на емоции, необгрижвани. Децата ни са предмети, които местим и поставяме където пасват. До следващото преместване. Нашите деца плачат по улиците. Техният плач е тъжен, самотен и разкъсващ. Пиенето на литър кола с два литра водка всъщност е дълбок гърлен рев. Побоищата в училищата, порносцените, заснети с телефона и незаинтересоваността в погледа не са в полезрението на възрастните. Освен на новинарите. Децата ни все повече нямат родители. Някъде четох, че българина прекарвал 49 минути с децата си. Дълбока неистина. Между времето от прибирането от училище и лягането има пердах. И компютър. Ако няма пердах, има крещене, понякога глезотене или търсене на отговори и изместване на фокуса на общуването. Най-тъжни обаче не са учениците. А най-малките. Те са страхотни, защото говорят това, което искат да чуят родителите, правят това, което се очаква от тях, папкат, слушкат, създават проблеми на родителите си, които с това се чувстват значими. Най-малките са идеални за управление, опити, проява на присъщата за човека власт и контрол. Или демонстрация на обратното. Децата, които пък ходят на ясли, наследяват ефектите на зарязаните хлапета. Обгрижвани на конвейр, с медици, нахранени, те чакат цял ден някой да прояви различно от физическата грижа внимание. В училище положението е трагично – измислена конкуренция с оценки, немотивирани учители, учители с лични проблеми и въоръжени с власт. В училище успява онзи хлапак, който бързо се нагоди, ходи на частни уроци и следва бодрите начертани от родителите стъпки на гений. И така, след време, родителите и учителите казват „Беше добро дете, какво му стана?!“. Всъщност някои деца разбират, че този контрол и тези възпитателни мерки ограничават развитието им в посоката, която за тях е вярната. И търсят партньорския подход в отношенията с връстниците, в пиенето с тях, в пушенето. Болните деца и децата с увреждания днес не празвуват. Няма какво. Има написани едни неща в Конвенцията на ООН за правата на детето, но тия текстове не носят лекарства, не махат стълбите във входа, не учат родителите да не ги съжаляват и да не изливат върху тях безсилието си. Изоставените деца също нямат празник. Просто защото това е поредния първи юни в дома за сираци. И другата година ще е същото. Днес празнуват възрастните. Защото всеки днес си мисли, че е добър родител. Възрастните си вярват, че чуват това, което им казват децата, че децата ги слушат, че децата са тяхната гордост. Макар, че малко родители ще си дадат сметка къде са децата им и какво правят сега. Днес празнуват възрастните. Цъкат по миналите години (филийката лютеница, безгрижното тичане по прашните улици, храната на баба, тайните и скрити неща в училище) и искат да са отново деца. Но не дай си, Боже, да се върнат във времето и да са деца. Няма да им е хубаво. Защото към тях ще се подхожда така, както те подхождат към своите деца. Честит първи юни, мили възрастни! Бъдете мили, добри, отговорни и постигайте лични успехи! Обичайте и уважавайте своите деца, вярвайте им. Бъдете послушни и слушайте децата – понякога може да ви се струва, че са несправедливи, но истината е, че те знаят кое е най-доброто за вас! Не бягайте от говоренето със своите деца – така ще им спестите много тревоги и страхове, които надали изричат. Честит първи юни, мили възрастни! Александър Миланов,  vchera.bg