Еклесиаст е книга от Стария завет, която започва с думите “Суета на суетите, казва проповедникът; суета на суетите, всичко е суета.”, а в глава III се срещат и следните редове: Има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето: Време за раждане и време за умиране; време за насаждане и време за изкореняване насаденото; Време за убиване и време за изцеляване; време за събаряне и време за градене; Време за плачене и време за смеене; време за жалеене и време за ликуване; Време за разхвърляне камъни и време за събиране камъни; време за прегръщане и време за въздържане от прегръщането; Време за търсене и време за изгубване; време за пазене и време за хвърляне; Време за раздиране и време за шиене; време за мълчание и време за говорене; Време за обичане и време за мразене; време за война и време за мир. които в новия български бит звучат така: Има време за всяко нещо: Време за умиране; време за изкореняване насаденото; Време за убиване; време за събаряне; Време за плачене и време за жалеене; Време за разхвърляне камъни и за въздържане от прегръщането; Време за изгубване; време за хвърляне; Време за раздиране и време за мълчание; Време за мразене; време за война. А аз бих искал да сторим така, щото думите да бъдат различни… В България трябва да има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето: Време за раждане и време за насаждане; Време за изцеляване и време за градене; Време за смеене и време за ликуване; Време за събиране на камъни и време за прегръщане; Време за търсене и време за пазене; Време за шиене и време за говорене; Време за обичане и време за мир. Но знам, че е трудно. Но нима е трудно да искаш да живееш по-добре – та кой не го иска? Знам, че е трудно да говориш, когато всички наоколо мълчат, защото така е безопасно. И е трудно да спазваш сроковете, когато никой друг не го прави. И не е лесно да решиш да родиш и да отгледаш деца, когато те трябва да емигрират. И да засадиш дърво не е лесно, защото съседите ти вероятно ще го изкоренят, преди да се е хванало. И да се изцелиш напоследък не е хубаво, защото докато си болен, хората може и да те съжалят, но здрав ли си – пази се от злите езици и клетвите на завистниците. Съградиш ли дом, ще ти се наложи да го оградиш с висок дувар, за да се предпазиш от апашите. Смееш ли се, ще те мислят за луд. Ликуваш ли, ще кажат, че се надуваш, сиреч си надменен. Ако събираш камъни, ще сплетничат върху кого ли ще ги мяташ. Поискаш ли да прегърнеш някого, ще те обявят за странен тип. И да търсиш, какво ще намериш? А има ли какво да опазиш? Шиенето вече е толкова старомодно, че чак неудобно да ти стане. Да говориш е добре, но смееш ли да кажеш истината? А можеш ли да обичаш някой друг, освен себе си и семейството си? И накрая – как можеш да живееш в мир, ако всички наоколо воюват срещу теб? Но може би си струва – въпреки гадостите и злите погледи, въпреки нежеланието, мудността, дебелоочието и всички онези изконни български характерни черти, които направиха от прекрасните природни дадености не рай на земята, а ад в душите на хората – да направим опит да бъдем по-добри поне за един живот? Защото едно е сигурно: българите могат да продължат да живеят като скотове – без общество и без държава, но това не е живот. Това е тъжно живуркане или по-скоро стадно очакване на смъртта, при това в много некомфортна обстановка – боклуци, съсипана природа, прекалено застроени курорти, мръсни градове, мрачно време, но още по-лошото: мрачно е и в душите на хората. Затова се питам: - Трябва ли непременно нещо трагично да се случи, за да се променим, а не само да се оправдваме, че сме такива? - Има ли шанс да дойде време за ново Априлско въстание, което да отвори в сърцето на политическите тирани такава рана, че тя никога да не зарасте? Някой бе казал, че сме такива, не защото сме били под турско робство, а че сме били под турско робство, защото сме такива. Не е ли време да се избавим от вътрешното робство и да разберем, че никой никога няма да ни оправи, освен ако не се стегнем да работим и да направим така, че животът ни да бъде истински, а не фалшив? Ако не искаме да имаме истински живот заради нас си, то не можем ли да го поискаме поне заради децата ни? Вени Марковски www.webcafe.bg