Дали говорим за еднократни жестове на съпричастност или затвърждаваме устои и начин на мислене, в България дарителството, все още търси мястото си. В месеца, когато отбелязваме 100 години от първата обществена фондация в САЩ, ви срещаме с д-р Росица Врабевска и нейния начин да прави малки крачки и да оставя знаци на добро тук, в България.

Място за сянка или под сянката на друг

Граждански отговорно е да търсим своите начини на подкрепа, да оставяме място в мислите си за осъзнати дейности, свързани с развитието на обществото, а не да подхвърляме разнопосочна, еднократна съпричастност. С идеята да покажем добър пример в посока дарителството – начин на мислене, се срещнах с Росица Врабевска и логично разговорът тръгва от мястото на дарителството у нас.

„По-скоро трябва да се намери това място. Към сегашния момент то е малко преиначено в кампании, по повод определени празници или призиви за помощ и социални каузи, обявени в медиите. Мисля, че е по-добре да превантираме нещо, отколкото след това да събираме средства, за да решим проблема. Трябва да кажа, че има промяна в последните 5-6 години, но тя се вижда в големите градове и главно в София. Когато, повече хора започнат да отделят от времето си, да правят осъзнати жестове и това да се превърне в начин на мислене и на живот, тогава можем да кажем, че сме постигнали успех.Ако говорим в дългосрочен план, в манталитета и в мисленето на хората, дарителството трябва да се постави, като постоянен акт свързан с по-доброто развитие на обществото. Началото е стабилно образование, деца, за които да се грижим и добро здравеопазване.

От малка съм възпитавана в дух на подкрепа и съпричастност, учили са ме да уважавам историята ни, да имам самочувствие, че съм част от това общество. Затова мисля, че дарителството се възпитава, първо в семейството, след това продължава в училище и средата. Ще дам два лични примера, малкият ни син, който е на 3 години и половина, познава българското знаме, знае, че говорим на български, защото сме българи, дори пита „защо филмите не говорят на български“, знае кой е цар Самуил. Големият ми син е на 18 г. и учи в Лондон, но след няколко месеца ще се върне в София, за да живее и работи за България.

Непрекъснато вкъщи се говори за това колко е важно да познаваме историята си, да почитаме миналото. Внимаваме и какво ги учат в часовете по история. Дори в момента Фондация „Българска памет“ е подела инициатива за промяна в учебното съдържание по история до 3 клас“.

Вижте какво още сподели д-р Врабевска на vesti.bg