В деня, посветен на журналистката Валя Крушкина,  Фондация „Работилница за граждански инициативи“ срещна известни български журналисти, носители на наградата „Валя Крушкина“ с ученици от Първа английска гимназия и 1 СОУ. Целта на инициативата „Журналисти в училище“ бе да отговори на въпросите какво е журналистиката и кои са предизвикателствата пред тази професия, кое гарантира нейната обективност и какво е да си журналист и да работиш за медия в България. Сред участниците бе Константин Павлов – Комитата, който е бивш възпитаник на Първа английска гимназия. Той сподели впечатленията си от срещата с учениците в блога си. Публикуваме материала и в блога на Работилницата.

Днес, заедно с Росен Цветков, Полина Паунова и Христина Христова–Любомирова, по покана на Илияна Николова от Работилницата за граждански инициативи, говорихме пред учениците от най–скъпото на сърцето ми училище – Първа английска гимназия (114–то училище, известно като „английската“ едно време ;)) за това какво е журналистика.

Гимназията външно почти не се е променила, откакто аз бях там. Дворът си е все така асфалтов, а сградата все още се споделя с началното 112–то училище. Коридорите също не са мръднали особено. Във фоайето са изчезнали мъдрите мисли на Людмила Живкова и лозунгът „Единство, творчество, красота“. Изчезнал е и призивът на Тодор Живков от писмото до ДКМС – „Учение и труд, жизнерадост и вдъхновение“. Изчезнала е и нагледната агитация между прозорците в коридорите, която представляваше портрети в цял ръст на Тодор Живков и на текущия съветски ръководител, обилно гарнирани с цитати от другаря Георги Димитров за „слънцето и въздуха за всяко живо същество“. Понеже когато бях ученик там, случих точно времето когато съветските ръководители мряха като мухи, и нагледната агитация се сменяше със скоростта на светлината. Съвместните портрети в цял ръст на Тодор Живков с Андропов се смениха за няколко дни със съвместни портрети с Черненко и с Михаил Горбачов, който се оказа учудващо държелив и си е жив и здрав до днес. За съжаление, не забелязах и надписите по английски на вратите, които толкова ми направиха впечатление, когато влязох да уча там през 1983г. „Library“ (библиотека) „Headmaster“ (директор) „Deputy Head“ (зам. директор) „Office“ (мястото, където чистачките си държаха кофите и парцалите) .Сега стените са поделени между двете училища. На едната стена има витрини за наградите на 114–то училище, другата стена е заета от детски рисунки и друго творчество от 112–то училище. Няма да си кривя душата, сега ми харесва много повече.

Лекцията се проведе в кабинета по физика на втория етаж. Мисля че точно в този кабинет никога не съм стъпвал, защото нашият кабинет по физика беше на партера, който беше и класна стая за нашия клас. Идеята на организаторите беше да обясним на младото поколение що е то журналистика и защо се занимаваме с нея. Аз бях канен по „несериозната“ част  – по гражданската журналистика, а другите трима обясняваха какво е то да си журналист по професия и да работиш в медия в България. Моите „съученици“ не ме разочароваха – от първия въпрос бяха по темата и точно в целта. Което означава, че слуховете за това, че расте неориентирано младо поколение не са съвсем верни.

Какво осигурява обективността на медиите? Доколко собствениците и главните редактори казват на журналистите какво да се пише? Къде е балансът между лична неприкосновеност и обществен интерес? Каква е връзката между заплатата, компромисите със съвестта и качеството на медията, в която работиш?  Аз разказвах за блога, за снимките, за това дали съм се страхувал от нещо и дали по някакъв начин съм попадал под натиск. Най–интересен за учениците беше Росен Цветков, който подхвърли няколко приказки за работата си под прикритие със скрита камера и как няколко пъти е бил на ръба да бъде разкрит. Полина се опита да съкрати максимално празните приказки и илюзиите и да обясни „право куме, в очи“ за това какво означава да си журналист в днешно време и как трябва безкомпромисно да се постъпва понякога, въпреки изкушенията под формата на пари и други облаги. Христина пък говореше за изпитанията, през които преминаваш, когато си пред камерата на живото предаване. Това посещение беше много вълнуващо за мен. Не знам дали съм ви споменавал, но моите медийни експерименти датират още от времето на гимназията, когато в подготвителен клас, заедно с младежите от нашия клас започнахме да „издаваме“ вестничето „Ученически ГЛАС“ – който се пишеше на ръка върху бели листове, които после с връзки се преснимаха на ксерокс в един научен институт (където работеше бащата на един от редакторите), след това страниците се свързваха с телбод и накрая безплатно се разпространяваше в класа.

Мисля че първият материал, който подготвих, беше интервю с един съученик, в което обсъждахме достойнствата и недостатъците на двата исторически филма – „Хан Аспарух“ и „Златният век“, като критиката беше определено на страната на първия ;) 15–тина години след това, кажи–речи същият редакционен екип основа Нет Инфо, който имаше значително по–голям търговски успех. От това време ми остана и увлечението по фотографията. Фотографията тогава беше доста тежка занимавка. Преди всичко беше доста скъпа, защото човек трябваше да се сдобие с техника (слава богу, голяма част от моята ми беше подарък за някой от рождените дни) и да си купува консумативи, които не винаги се намираха лесно. Хартиените снимки се получаваха след дълги и сложни химични процеси на червена лампа в банята в тавички, пълни с химикали. По време на гимназията съм изснимал около 1000 снимки и почти всичките съм ги вадил на тъмно в банята а след това съм сушил със специални преси. (Тук можете да видите мъничка част от тях)

Ще спра тук, преди да съм ви разказал надълго и нашироко за пет от най–интересните години в живота ми и се надявам да имам възможност да продължа по някакъв начин тази инициатива с родното училище :)