Днес публикуваме интервюто с антрополога Харалан Александров за в. „Труд” в което той разглежда българското общество, неговото щастие и нещастие, липсата на солидарност, но и наличието на такава. За нас от ФРГИ, гледната точка на Харалан е важна, тъй като сме българската организация, която (с финансовата подкрепа на фондация Мот) развива местното дарителство и подкрепя една от институционалните му форми – обществените фондации. Какви са дарителските нагласи в българското общество, има ли хора, които безкористно се опитват да променят нещата към по-добро, що е то обществена фондация и каква е ролята й за постигане на положителна устойчива промяна – отговори на тези и други въпроси можете да намерите в публикацията.  - Г-н Александров, преди време казахте, че сме нация от несполучливо урбанизирани селяни. Какво се случва с тези, които не могат да се приспособят към градския начин на живот? - Очевидно е, че не им е комфортно. Всички изследвания показват, че сме на първо място по нещастие и на последно по щастие. Въпросът е къде е коренът на нещастието? Според мен това, от което страдаме, е липсата на т. нар. социален капитал. Т. е. усещането за подкрепа, солидарност, доверие в хората и ангажираност с територията, която обитаваш. Както и отсъствието на чувство за принадлежност към общност. Поради това нашите градове все повече наподобяват занемарени, безстопанствени гета. Видяхте ли размазаната кайсия във входа ни? Някой просто я е хвърлил на стълбите. В продължение на години не успяваме да се организираме и оправим входната врата на тази сграда в центъра на София. Тази запуснатост на публичното пространство и затварянето на благополучието в частния свят е характерно за несполучливо урбанизираните селски популации. Въпросът е как да се продължи оттук нататък. Защото нито ще се върнем на село, нито ще ни оправи Европейският съюз. Налага се сами да извървим пътя на цивилизоването, да завършим трансформацията от селяни в граждани. - Как селяните да станат граждани? Има все повече хора, които решават да променят средата около себе си, да я направят по-поносима за живеене. Това не винаги е безпроблемно. Наскоро някой реши да разкраси грозния паметник на Съветската армия в София и това предивика бурни дебати. Мнозина определиха креативния акт като вандализъм. Затова е добре дебатите да предшестват промените и те да стават с одобрението на гражданите, а не тайно и през нощта. Всяка сутрин София осъмва с нови графити по стените и е трудно да се каже дали става по-красива или по-грозна. Разрушението също е израз на отношение към града и хората наоколо. То е характерно за гетото, където животът е изпълнен с агресия, омраза и безнадеждност. Грозните отношения между хората се проектират върху грозната градска среда. Но има и много примери за загрижено отношение - главно в по-малки населени места. - Къде сте виждали такава загриженост? - Например в Калофер група хора се събраха начело с енергичния предприемач Румен Стоянов и възстановиха статуята на Екзарх Йосиф. Някъде разрушават паметници, другаде ги боядисват, на трето място ги възстановяват или издигат нови. Това също може да бъде проблематично – например в Правец издигнаха паметник на Тодор Живков, който е, меко казано, нееднозначна фигура. Но няма съмнение, че общностите, които се самоорганизират за съзидателно действие, са по-жизнени от тези, които се оставят на разрухата. Въпросът е как да се насърчат здравите, градивни тенденции. В тази посока успешно работят т. нар. обществени фондации, като насърчават филантропията - дарителството, гражданското участие. - Често обаче фондациите злоупотребяват с пари, както стана с много ромски фондации. - Това е обичайна и разбираема тревога. Отговорът на обществените фондации е прозрачно управление на средствата, които идват от самата общност. Успехът на този модел е в това, че всеки може да стане дарител макар и с малка сума или доброволен труд. Обществените фондации процъфтяват в много развити страни, но в България са още млади и сравнително бедни. За щастие се радват на щедра подкрепа от американската фондация “Чарлз Стюарт Мот", която осигурява съфинансиране - ако съберат 100 хил. в България, още толкова получават отвън. Това насърчава местното дарителство. Например фондацията в Стара Загора с активната си дейност спечели доверието на големи компании, които въпреки кризата даряват значителни суми. - Повечето забогатели не предпочитат ли, вместо да даряват, да си сменят къщите и колите? - Това е показно потребление. То е характерно за първия етап от забогатяването, когато е важно да придобиеш видимите характеристики на новия си статут в режим на съревнование с други новобогаташи. Това може да продължи цял живот - винаги някой ще има по-нов модел “Порше" или по-голяма яхта от твоята. Част от хората обаче успяват да си сложат вътрешна граница. Това е въпрос на емоционална зрялост. Дават си сметка, че не могат да живеят едновременно в 12 къщи или да карат 16 коли... Аз имах възможност да говоря за тези неща с един от най-големите филантропи в света – Джордж Сорос, по силата на това, че бях член на борда на фондация “Отворено общество". Той е открил, че има талант да печели страшно много пари и бързо си е дал сметка, че за да живее добре, са му необходими малка част от тях. Затова решил да се посвети на филантропия. За да си филантроп, не е нужно да имаш десетки милиарди като Сорос, нужно е да си готов да споделиш благополучието си с други хора. Всъщност голяма част от дарителите не са кой знае колко богати, по-скоро са средна класа. Важно е да съществува ситуация, в която споделянето и щедростта да станат престижни. - Някои от дарителите не проявяват ли щедрост от чувство за вина. Знаем как мутрите си построиха параклиси? - Това е друго. Става дума за престъпници, които живеят с вината за своите злодеяния и търсят начин да си изкупят греховете с показни жестове. Такива хора не стават дарители, тъй като по дефиниция са настроени злонамерено и разрушително към останалите. Т. е. параклисите на мутрите нямат нищо общо с дарителството. Даряването се прави за другите, а параклисът се прави за себе си, за да се справиш с ужаса от собствената злина и неизбежното възмездие. - Но не тежи ли подозрение и над останалите богати у нас? - В свят, в който базисното състояние е нищета, завист, злонамереност и подозрителност, всеки успял човек е изначално заподозрян. Това е болезнено състояние, тъй като социалният успех е едновременно желан и мразен. В такава враждебна среда естествената реакция на богатите хора е затваряне и изолиране. Необходимо е усилие, за да останат добронамерени и загрижени за своите сънародници. - Вие познавате ли такива? - Разбира се. Гръбнакът на българското общество са активните и предприемчиви хора, които в изключително трудни условия са постигнали успех с цената на много компромиси. Повечето от тях не са щастливи със света, такъв, какъвто го заварват и искат да го променят, но не знаят какъв механизъм да изберат. В това отношение обществените фондации могат да им бъдат полезни, тъй като знаят как чрез дарителство да отключат социална промяна. Всъщност фондацията свързва потребностите на хората, които се нуждаят от нещо, с потребността на тези, които имат нещо да дадат, но по начин, който укрепва връзките и създава социален капитал. Това е като да пуснеш вадичката с водата да завърти мелницата, после да отиде в рибарника и накрая да напои нивата - използваш по много начини един и същ ресурс. - Какви са хората, които даряват днес? - Различни. Обикновено са заможни хора, които имат успешен бизнес и могат да отделят средства. Но е важно да се знае, че никой не е изключен от кръга на дарителите - фондациите приемат и съвсем малки дарения, защото се стремят да изградят култура на солидарност. - Говорите за нова категория дарители? - По-скоро за хора, които търсят ново и смислено поле за изява. В Ямбол например начело на фондацията стои един изключително организиран и дисциплиниран човек, Иван Караманов, който е бивш военен и настоящ предприемач. Той е на години и вече има внуци, изпълнил е житейските си задачи, но прелива от енергия, има много контакти и висок авторитет в общността... Накратко, това са хора, които избират да напуснат позицията на заучена безпомощност, т. е. да се държат като жертви, защото са случили да живеят в България в трудни времена. - Както правят 99% от българите. - Да, и лидерството се поема от онези 1-2%, които са избрали да живеят различно, да се борят и да упорстват, без да се озлобяват. Затова когато успеят, те са готови да споделят успеха си. - Това не са ли по-скоро единични случаи? - Все още да. Но е важното да се знае, че се случва въпреки бедността. Например в бедна общност като Лом хора, които вече не живеят там, даряват средства за образованието на талантливи деца. Ако искат да бъдат по-богати, хората трябва да се научат да бъдат по-добри. Колкото по- цивилизовано и загрижено за хората е едно общество, толково е по-богато и обратното - най-бедни и най-зли са гетата, където човешкият живот не струва пукната пара.   ВИЗИТКА Роден на 21 март 1967 г. в София. Завършва славянска филология в Софийския университет. Специализира в университети в Канада, Великобритания, Унгария, Русия. Има докторска степен по антропология. Преподава в Нов български университет.   интервю на Валентина Петкова, в. "Труд", 30.07.2011