Можем ли да влияем на дарителските практики е въпрос, който все по-често си задавам. Отговор не съм намериала, или вероятно негативния отговор не смятам за такъв. Сигурно много от нас знаят примери за това как богатата госпожа Х е оставила купища пари на любимата си котка, или господин У е осигурил вярното си куче със сума, която ще стигне за още хиляди кучета. За щастие или не, в България такива случаи няма, или по скоро не знаем да има.Въпросът за избора, обаче да дарим ли и ако да, на кого остава. Често, ние правим оценка и на тези, които даряват и на каузите, за които го правят. Кой обаче формира нашето разбиране за това за кого или какво да дарим, как да го направим?  Ако имаше систематично представено знание за това, щеше ли България да е страната, в която благотворителнсотта на хората да замества ангажиментите на държавата? Навсякъде по света на дарителството се гледа като средство за решаване на определени проблеми, много често здравни или пък свързани с бедност на определен човек/семейство/група. У нас дарителството обаче се превърна в  заместител на ресурсите, които държавата би  трябвало да отделя за решаването на социални и здравни проблеми, но няма средствата или пък не е в състояние да реши. Ние даряваме за институции за деца, за социални услуги, за животоспасяващи операции.... Даряваме еднократно и запълваме поредната дупка. Не виждаме възможнстите и независимостта, които дарителството предлага. А би могло да бъде по-различно. Държавата да поеме своята отговорност, а дарителските инициативи да бъдат стратегически избрани, независими от конюнктура,  да търсят дългосрочен ефект и да дават възможности за развитие. Дали можем да направим нещо, за да променим модела? Ние се опитваме, защото знаем, че си заслужава.